Аз не съм гей. Нищо, че имам грамота за „Мъжкар на 2007 г.“. Просто съм най-обикновена хетеросексуална мъжкарана, която слуша хеви метъл, чете фентъзи, гледа порно и се интересува от автомобили и мотоциклети. Псувам доста, понякога съм агресивна, и дори удрям с юмрук по масата, пия ракия и бира, винаги първо се опитвам да ремонтирам нещата сама. Обожавам да подкарвам нова техника, без да чета инструкциите, тайничко си мисля, че те са за недосетливите. Иначе казано – правя все неща, характерни за мъжете. Това в никакъв случай не ме прави гей в общоприетия смисъл на думата.
Може би пък съм гей, но по някакъв много особен начин – имам мъжки мозък (в училище си падах по точните науки като математика, физика и химия), харесвам мъжки обувки и часовници, и все пак тъпо и упорито си падам по мъже, макар че не харесвам бруталните мачовци. Но пък обичам да си го меря с тях. Затова много често те се държат агресивно с мен, защото надушват мъжкаря в мен.
Това не е причината, която ме накара да се включа в „София прайд“. Видях и се запознах доста симпатични хора, някои „обратни“, някои – двуфазни, а други – съвсем ортодоксални, трети – вътрешно сложни като мен. Докато крачех, спъвах се, настъпвах другите, и те настъпваха мен, се извинявахме един на друг, толкова възпитани хора, събрани накуп, не бях срещала отдавна. После всеки чинно прибра пластмасовите си боклуци, останали от консумираните от нас неща пред Паметника на Армията и си тръгнахме по живо по здраво.
Докато седях пред паметника и отпивах от любимата си бира „Козел“, наблюдавах как хетеросексуални кучета на хомосексуални собственици преплитат каишки и правят вечния си танц на кучешкото ухажване с муцуна към чужда опашка и реципрочно. Мислех си за хората, които злостно оплюха прайда. Жал ми е за тях. Мога да им кажа отсега да спрат да консумират пълни с хормони бройлери и да пият бира от пластмасови шишета. Особено мъжете, защото тези неща са пълни с женски ксенохормони. Току-виж заклетият хомофоб един ден се събудил и разбрал, че му растат цици и си пада по съседското момче.
Всъщност, моля се за тези хора, дано не им се раждат синове, защото човек никога не знае дали няма да му се случи това, което мрази най-много. Например синът му да стане знаменит дизайнер или музикант. Аз самата претендирам, че не съм хомофоб. Но дори не съм сигурна дали това е така. Не знам как щях да разсъждавам, ако имах син, а не дъщеря, която прилича на мен. Израснала съм на Балканите все пак.
Знам обаче, че не искам никой да убива момчета само, защото носят червени обувки. Или пък да оплюва статиите ми за мъжки играчки, понеже били писани от жена.
Текстът е от блога на Десислава Бацанова.
0 Коментара