Припомних си това мое интервю, в което съм разказала колко неразбрана съм се чувствала като дете. И как моите родители са нямали финансови възможности, а аз съм искала да свиря на пиано, да играя балет, и да карам кола…
Замислих се колко ли хора са ме помислили за пълна простачка, неблагодарна и арогантна.
Истината е, че не само финансови са били пречките да правя това, което искам като малка. Да, пианото винаги е било скъп инструмент, дори и на старо, но аз не съм тропала с крак за пиано (нищо, че съм си мечтала за такова), камо ли пък за кола. Нито пък в характера ми е да искам нещо на момента, когато виждам че няма как да го получа. И винаги съм се опитвала
сама да си угодя на желанията и да си сбъдвам мечтите.
Може би благодарение точно на ограниченията и невъзможността да ми поднасят всичко на тепсия в детството ми.
Работех от 14-годишна надомна работа и сама си платих курса за кола, после за мотор. Исках само някой да ми каже, че мога да бъда, каквато пожелая, и да имам каквото поискам „като порасна“. Не сега, на момента. Просто да не спирам да се стремя към него. А вместо това чувах „Защо са ти курсове за кола? Ние нямаме кола.“ Същото беше и за пианото.
Най-ценното, което един човек може да даде на друг е надеждата.
Надеждата да очаква, да вярва и да знае, че мечтите се сбъдват. Да не се страхува да мечтае! Но още по-важно е да му подари надеждата, че нещата могат да започнат да се променят от този момент. Не някога, някъде там, на друго място. Защото това, което мислим сега показва какви ще бъдем утре. Никой не трябва и няма право да убива мечтите на децата!
Надеждата, която даваме сега на нашите деца е много по-добра и важна в дългосрочен план.
Нека се върнем към примера с колата. Когато кажеш на някого, че не му трябват курсове за кола, ти стъпкваш стремежа му, че един ден ще има такава. Сякаш не заслужава. Или му втълпяваш, че е друга класа и не може да бъде какъвто си поиска.
Все едно да кажеш на болния да не взема лекарства, защото не се знае дали ще му помогнат. Или да не се лекува, защото няма смисъл.
Настоящето е мястото на надеждата! Защото само тук може да се роди промяната.
И да, това написано от мен може да звучи като оправдание за моите обвинения, че някога моите родители не са ми давали надежда, че мога да постигна каквото си поискам.
Но искам да кажа друго нещо, което осъзнах. И то е, че надеждата не е нещо, което само някой друг може да ти даде. Да, хубаво е, когато имаш подкрепа, но още по-ценно е, когато си вярваш сам. Защото всяка една трансформация започва от вътре. Просто е по-лесно, когато и другите вярват в теб.
Може и моите деца един ден да решат, че не ги разбирам, но никога не бих искала да усещат, че не ги подкрепям.
Пожелавам и на вас, скъпи мои читатели, да не губите вяра, че най-доброто предстои, и всичко е в ръцете ви. Никога не е късно човек да мечтае, да се чувства по-добре, да има план. Както казваше моята баба, която на повече от 90 години не губеше желанието си за живот, щом я питах какво й дава стимул: „Ми бел свет, чедо, бел свет. Има още много неща, които могат да се видят.“
Вярвайте, че най-доброто винаги предстои! Стига да имате очи да го видите!
Докато сме на този свят единственото сигурно нещо е промяната!
Имайте надежда в нея!
0 Коментара