Не ме е дочакала = не ме е обичала

Щом като в разказа за моето посърнало приятелче изникна темата „няма да ме дочака, значи не ме е обичала“, мисля, че си заслужава да се спрем по-подробно на нея.

Ника Набокова

Постулатът, че истинската любов е способна – и най-вече длъжна – вечно да чака, е сред най-харесваните манипулации. От нея се възползват всички – и мъжете, и жените. Образът на Асол ( главната героиня на романа „Корабът с алените платна“ на Александър Грин. Асол е сираче, чийто беден баща прави играчки, които продава, за да я изхранва. Стар скитник ѝ предрича, че при нея ще дойде принц с кораб с алени платна, а предсказанието му е пророческо. – Б. пр.), която предано гледа в лазурната далечина в очакване на заветните алени платна, е символ на същата тази

вечна, чиста, истинска любов.

Твърдението, „ако ме обича, ще ме дочака“, е обяснимо само в случай, че някой очаква човек да се върне от война например. Или от далечно плаване. Или от болницата. С известно преувеличение могат да бъдат разбрани и случаи, когато хората се смятат за длъжни да чакат с години безследно изчезнали, защото става дума за едно от най-страшните изпитания – надеждата. Но да чуеш такова нещо от човек, който върти номера на два фронта, е доста странно.

Повечето любовни връзки с женени мъже се изграждат по еднотипен сценарий.

Той – живее и с двете, защото всичко е сложно. Тя – длъжна е да принадлежи само на него и да сложи живота си „на пауза“, докато той „не реши проблемите“.

Всъщност зад „страшните проблеми“ се крие нежеланието му да си изясни какво иска самият той, с кого иска да бъде и къде иска да бъде. Много пъти съм забелязвала, че

несвободните мъже тормозят любовниците си

с болезнена ревност. Тотални проверки, ограничения, постоянно настояване за доказателства. При най-малкия намек, че момичето вече иска да живее собствения си живот, започва песента от репертоара „ето на, значи ти изобщо не ме обичаш, неслучайно се съмнявам“. Вероятно мъжът съди по себе си, защото кой друг, ако не той, най-добре знае как започват паралелните любовни връзки, как звучат „оправданията“ и какви опасности крие всичко това.

Понякога тези неща са опит да се скрие наистина невероятния страх от това, че възлюбената ще ги напусне. От време на време, когато много силно се страхуваме от нещо, най-добрият начин за самоуспокоение е подценяването – абе,

„всъщност, тя изобщо не ми е чак толкова нужна, щом не ме обича“.

Ако методично си внушиш, че човекът не представлява ценност за теб, много по-лесно е да преживееш хипотетичната раздяла.

Освен това подобни разсъждения безусловно свалят отговорността от самия теб, обичания. Не съм аз този, който дърпаше котката за онова нещо в течение на няколко години, а тя, лошотията, не е искала чак толкова да бъде с мен… Заради това, че всички наоколо вечно чакат, изискват и обвиняват „двуженеца“, на него много му се ще да смъкне от гърба си поне някаква част от тоя товар.

Разбира се, подобна позиция е прекрасен

инструмент за въздействие върху жената,

както върху любовницата, така и върху съпругата. Едната – в името на любовта – трябва да почака, докато той се реши, а другата – докато той се „нахойка“.

В началото твърдението „не си ме дочакала, значи не си ме обичала“ представлява добър стимул за енергично доказване на обратното. Някак си е обидно да чуваш, че човекът, когото приемаш с

цял вагон от проблеми

и с „багаж“ във вид на съществуващо семейство, към когото се приспособяваш и заради когото слагаш на „пауза“ собствения си живот, смята, че ти не го обичаш. И голяма част от момичетата, забъркани в тази игра, естествено, започват с огромно усърдие да демонстрират и вярност, и готовност да чакат. Та нали аз наистина го обичам! Може би точно тази проява на моята голяма и чиста любов не му достига най-сетне да вземе решение!