Не можеш да ми го отнемеш

Времето – борех се с него. То звучеше в мен, всяка клетка живееше, пееше със страст, крещеше от възторг и тъга. Наистина се борех с усещането за щастие.

Откакто влязох в пубертета, летните вечери се превърнаха в щастлив кошмар. Пир на хормоните, за които не подозирах. Точно в седем аз трябваше да бъда навън – залезът ме влечеше, зовеше сърцето ми със сърцето си и аз бях влюбена.

А този Август – нещо повече от летен месец, Цезар на жената в мен, богоподобен господар и единствена любов, преживявана на всяка среща с мъж – този август беше куче. Инатливо и хапещо до болка. Защото бях решила, че ще спра цигарите. А Август не дава напразни надежди. Той си тежи на мястото и сякаш му дължим – о, да, дължим му цялата си сила, дължим му всичко женско и свръхженското.

Та, трябваше да спра да пуша.

Дъвчех никотинови дъвки. От тях ми ставаше влажно в устата, защото предизвикват слюноотделяне. Не стига това, ами и се потях при всяко показване на терасата. Всички тези течности дразнят, карат ме да се чувствам нечиста. Всичко ме дразни! Дразнят ме двигателите на автомобилите, които ръмжат навън. Дразнят ме децата, които ритат топка и пищят като луди. Дразни ме майка ми, която непрестанно се оплаква – усещам лошото й настроение от километри. Дразни ме баща ми, който се държи като един истински деспот – глава на семейство. Дразнят ме всички спомени, дразни ме бъдещето. Нервирам се така, че в главата ми няма нищо друго освен черен безсмислен гняв. И лапвам още една дъвка.
Когато се успокоя, се появява отново желанието за живот.

Сладко, бурно и искащо.

Като вкуса на купешки сладолед – агресивен и дълбок, завладяващ и в никакъв случай успокояващ. Напротив, купешкият сладолед изостря сетивата за страст и не ти дава мира, докато не прекалиш с него. Ето такъв е и Август – силен на вкус. Силен като всичко земно и като всичко небесно. Хм, целунат от Бог звяр или съвършен, но ухаещ на пот и хормони мъжкар с навити ръкави?

Исках да се поразтъпча малко. Знам ли… нищо конкретно. Не бях виждала Лазар отдавна. Последно ми звънна от някакъв непознат номер и ми каза, че си е счупил ръката и иска да отдели известно време за себе си. „Съветвам те, миличка, да направиш същото – дай си време за себе си, подари си го” – това ми беше казал. И в мен бяха набъбнали две змии – змията на светлината и змията на съмнението. Змията на светлината направи радостен пирует и изгука с мек глас: „О, мили Лазаре! Пази здравето си! И ти благодаря, защото така имам нужда от време за себе си… Обичам те!”.

Размекна ме тази змия, която е трябвало да се роди пеперуда.

Или зайче. Или котенце – нещо мило и добро. Но змията на съмнението се уви около крехкия ми гръклян, стегна ме и ме застиска с все сила. Пред очите ми причерня, злото попи в ума и тялото ми, разля се и излаях: „Това ли успя да измислиш, а? Аре, нема нужда! Ходи си шибай курветините и не се чувствай длъжен да лъжеш! Шибаняк!”. И така, разколебана от двете змии, настръхнала от противоположни страсти – обич и благодарност, и ревност и мнителност – аз потънах в локвата на самотата.

Човек не може да се удави в тази локва, но може да се изкаля и да настине. От крайниците се настива най-лесно.
А когато излязох навън и топлият въздух ме заобгради като облак или като мека пелена, която никога не боцка, защото е прана с много специални препарати, Лазар стоеше в плодната градина.

Първо го видях в гръб – там, под крушата.

Беше облечен с вехти дрехи, както винаги. Беше почернял, беше мръсен, а може би беше и пиян. Стоеше прав и пушеше. В ръката си стискаше бира. Сърцето ми заби учестено, от него се разля топлина и усетих как лицето ми се изчервява. Опитах се да си представя как изглеждам отстрани – така развълнувана, като ученичка. Бях хванала полата си, сякаш всеки момент щях да изкача стъпало или да заиграя хоро. Така, като да я настъпвам, макар че дължината й беше възможно най-подходяща за ръста и телосложението ми – полата изобщо не ми пречеше. Не виждах настрани. Не разбирах околния свят в този момент, не исках да знам дали ще ме блъсне кола или не. Точно като ръчен будилник, който ще се взриви в часа, за който е навит да звъни, в мен започна да ситни тиха възбуда. Беше тиха, защото аз не й разрешавах да се развихри. Потисках я, защото не можех да си позволя да пропусна онази сладка прелюдия, в която ще се опознаваме наново.

Побързах да се похваля, че вече не пуша. Това

беше вместо „Здравей. Обичам те.”

В отговор получих прегръдка и следното изречение: „Ще си купя ментови бонбони и аз няма да пуша.”
Но моля те, недей, любовнико! Не прави нищо заради мен. Бъди свободен и си играй с тази синкава дрезгавина, изживявай тази синкава нирвана, както я нарича Никос Казандзакис в „Алексис Зорбас”. Тялото, душата ти, сърцето, волята – това са все твои, лично твои пространства и аз никога не бих си позволила да пристъпя тяхната територия. Никога не бих взела решение вместо теб

Разхождахме се и говорихме. Не бях много концентрирана, защото от спирането на цигарите се оглупява. Пихме, но не много. През цялото време наблюдавах как Лазар пуши. Той вдишваше дима, сякаш това е храна или вода, сякаш прави любов с този дим. Загасяше една цигара и палеше друга. В бохемството си в този момент изглеждаше като цар – като Август в някоя от неговите празнични вечери.

Тихата възбуда в мен беше почти заспала,

когато се върнахме обратно в плодната градина и седнахме на старите пънове. Ръката му наистина беше гипсирана и досега бях слушала как са го оперирали, поставили са пирони в ръката му и всичко важно по темата. Седнахме, а той отново си запали цигара.

Тогава си спомних за онази фотография – онзи кадър от триптиха, който е направил за дипломната си работа в някоя от далечните назад години, когато е завършвал Академията. В онзи кадър имаше само дим, дим от цигара. Синкав, гънещ се, извиващ се и пъплещ нависоко дим. От запалена цигара, която не се вижда.

– Лазаре, дай ми една цигара! – казах му. – Не издържам вече!
Лазар ме погледна особено. Беше тъмно, но можех да видя как очите му се пълнят с вода, как набъбват и стават по-сочни, по-плътни, по-наситени.

Очи, пълни с меко желание.

Той всмука дима, гледайки ме с този особен поглед, и го издиша в лицето ми.

– Една цигара и си моя, – тихо, съвсем тихо, но ясно и с отчетливо чувство на похот ми отговори Лазар. – Съблечи се.
Аз стоях и го гледах в очите. Лазар ме желаеше. Затова, когато той бавно остави цигарата си на дървената масичка и още по-бавно започна да опипва лицето ми със силната си ръка – да я прокарва по челото ми, по веждите ми, по извивката на носа и брадичката – аз мълчах и го гледах. Затворих очите си, когато пръстите му минаха по клепачите ми.

Исках този мъж да ме притежава. Усещах неговото превъзходство и това ме възбуждаше. Той беше силен, дори самото негово желание беше по-силно от мен и всеки негов поглед ме изпълваше с

налудничавото за някои жени чувство на покорство и страст.

Отворих очите си, макар че през цялото време го виждах – така, със сърцето си може би – когато ръката му вече разкопчаваше копчетата на ризата ми. Тялото ми вече играеше в същия ритъм, като този на играта на Лазар. Възбудата – тази физическа сила, заради която от векове се водят сражения – се разливаше от долу нагоре и обратно. Когато ръката му попадна върху гърдите ми, те се изпъниха с топлина и лек студ едновременно. Хванах пръстите му и ги стиснах силно.

„Една цигара и си моя.”

Останах напълно гола. Наоколо нямаше никого, но и да имаше, аз не исках да знам.

– Направи го – прошепна в ухото ми Лазар. Толкова страстен шепот, че аз тихо простенах и понечих да го целуна. Той обаче се дръпна.

Легнах върху влажната трева. Поставих пръстите си там, долу. Започнах да правя това, което той искаше от мен. Гледах го и го молех да ме докосне. Желаех ръцете му по кожата си, но той се правеше, че не разбира. Моля те. Лазар. Сега. Докосни ме. Желая те. Ти-си-единствен. Сега!

Заля ме вълна от добре познатото удоволствие. Точно тогава исках той да проникне в мен. Но той ме изтезаваше с доволство и всеки миг, в който

ей-сега-щеше-да-се-случи-чудото,

той хвъряше по тялото ми един от неговите погледи.
Сега!

Той легна до мен и ме огледа от горе до долу. Сложи ръката си на гърдите ми и аз вече не можех да помръдна. От тази хватка имаше само един изход  – този на разтърсващия оргазъм.

И така, лежейки един до друг – аз гола и изтощена, а той сит и горд – изпушихме заедно една цигара. Цигарата, която никога няма да забравя.

А отнякъде долетя „The way you`ve changed my life… No, no. They can`t take away that from me.” На Били Холидей. Издишах дима и погледнах Лазар. Не могат да ми отнемат това, Лазаре. Дори ти не можеш да ми го отнемеш.