По едно и също горе-долу време, макар и на различни места, бях свидетелка на две истории, в които бе замесена и ревността. Оная, от класическия тип, чиито актове се разиграват под чаталестата сянка на рогата, що виси — о, участ неотменна! — от раждането още над мъжа (както е казал Шекспир).
Млада жена с очевидни способности и доказан принос в работата зае освободилото се място на завеждащ секция. Правилно — своевременно издигане на перспективен млад човек. Своевременно ли? Дълго чакалият нашивка заместник-отдел се почувства унизен до мозъка на костите и най-коварно изигран. Постът е зает! „Зает е постът и от кого?! От оня флорентинец Микеле Касио, заместник, лейтенант не Аз ще бъда, а той — едно нищожество, едно женкарче!“ Досущ като при нас, на Поста издигнаха една… И ето, думичката мръсна от мястото на многоточието ще се намести бърже в доноси до тук и там. Един от тях ще улучи и Съпруга, щастлив и горд с жена си до тоя миг, неподозиращ, че Яго заклел се в честта си ключа на сговора съпружески да превърти…
В началото човекът се опрял, не искал, не можел да повярва.
Но изкусно доливана в ухото му на равни дози, отровата задейства.
А как си мислите, че не от жажда плътска ли застъпва се за нея Шефа и бързо я издига? Пък и детето, нима сте сигурен, че е от вас? Недейте взема думите ми, моля, за повече от туй, което са: едно съмненийце…
Но туй съмненийце, как мислите, дали ще свърши долната си работа? Загубила внезапно надеждния си тил в дома, превърнат в пъкъл и за двама, в службата нанизана на шиш, въртян на бавен огън, жената рухна. Разпити и очни ставки, адвокати, таблетки, безсъници… „Удушена“, макар и не в ложето на Дездемона, но като нея също без вина и с примка, уплетена с интригите на ревността.
Сега за втората история. Чаталестата сянка на рогата по път нам неизвестен надвиснала в един прекрасен ден над гордото чело на друг съпруг. И ето го, обзет от пламък див, горяща факла жива (божичко, ще подпали ламперията!), нахълтва право при Прелюбодееца. И кой ще удържи праведния му гняв, изгарящата жажда на измамения за възмездие — о, мъст, извираща от адски кухини!…
На каква алхимия е било подложено душевното и умственото вещество на ревнивеца в масивния кабинет, никой не узна, но той излезе оттам прероден. Пред слисаните очи на секретарката (очи, видели и патили) си подадоха ръце двама препълнени с достойнство мъже и сговорно усмихнати. Началството, подразбра се, леко отървало кожата. Срещу отказа си от публичен скандал и донесения по-горе злочестият съпруг поискал само една специализация, по възможност отвъд океана. И нещата мирно се наместиха: дванадесетмесечна „евакуация“ на оскърбения, толкова месеца свободен апартамент и свободна, откупена любима. Важното е да не губи семейството, те са млади, трябва да стъпят на краката си, ето мъжа (един способен човек!), каква перспектива само му се отваря след време, като се прибере.
А жената ние ще си му я върнем, на нас пък за какво ни е, да не сме си я заплюли за вечни времена…
Е, какво пък, значи можело и тъй — без драми, без хинин, без изтезания, макар да знаем, да нехаем („блазе на всеки рогат съпруг, комуто не е мила жената, дето го е насадила, той знае, но нехае“) и наместо жертвоприношения — плячка, сгодна за самите нас! Колко голяма и как е благородна икономията на страдание и при толкова дребно усло-вийце — някой някому да не е мил.
Но ако обичаш?
О, тогава милост няма, не търсете лек, ни биле, не молете за упойка, за пощада — няма, няма милост в преизподнята на ревността! В катрана врящ в смола и сяра горяла е от вечни времена и пак гори душата на обичащия — „о, защо без ревност не пристига никога в сърцето любовта“, защо в градината й раснат тия „отровни, тайнствени и нагли гъби“, а пътеките й са покрити „с цветя и кръв, с цветя и кръв“…
Е, да — диалектическият разум на природата управлява по всеобщия закон и малките планети, обитавани от двама: боговете ни „продават“ меда на любовта с цената на отровно жило. Безсилен пред кървящото убождане, човекът мислещ — учен философ, поет — проклинал е и злото — сатанинска страст, и себе си самия: жалко, свадливо животно, което се страхува от загуба!
Загуба на собственост? Или на вяра?
Частнособственическият инстинкт, изглежда, наистина е в корена на отровното растение: някой заплашва, някой оспорва моето притежание, някой може да ме ощети… И от утробата на накърнено честолюбие изригва неподвластната на разума стихия. Отрицателна емоция, казват, грозна твар, която се зачева от само себе си, без външна помощ („не затуй, че му е даден повод, ревнивецът ревнува…“), но — самородена — замахва с камшика си навън и шиба злобно по лицето на невинния. Болен сякаш, който в мрачно изстъпление иска да погуби другия и дърпа жертвата към дъното на своя ад…
Грозна твар. Но да оставим големите й, патогенни драми (има ги и днес!) на следователя и медицината, за да погледнем трезво към всекидневните й произшествия. Уж дребни, а пък страшни, все изкоренявани, а още вездесъщи. Не отваряй вратата, когато чука дяволът, казва поговорката, но кой ти слуша! Единият затисне ли вратата, другият ще го пусне през прозореца да му трови въздуха с мръсни подозрения. И се започва!
Познавам жени, уважавани и способни (пък и със заплати, чийто дял в семейния бюджет би следвало да накърни мъжовото честолюбие повече, отколкото случаен поглед в ресторанта), които вкъщи са подложени на гнет комичен — с нормативи за дължината на полата и изрезката на деколтето, със списък на забранените лица от мъжки пол, на усмивки, телефони и адреси. А и в обратната посока хвърчат снаряди, съпруги — иначе усмихнати и благи — между къщните панели обръщат се на демони: ще дойда в службата ти, драги, камък върху камък няма да остане, с кървави сълзи ще ми платите двамата с Оная! Знам мъже, които имат златно правило: не казвай никога в дома ни час, ни дата, нито място на служебна среща, не споменавай име, никаква „следа“, ако искаш да се спасиш от клопки и кръстосан разпит. Изтезаващи въпроси, настръхнало и вечно дебнене, заплашване взаимно… Помпата е включена в работен такт и методично изтегля въздуха от тясното пространство между двама. Отрова. Е, не в шекспировски дози, но всекидневно поднасяна до устните и бавно действаща. Чука, чука на
вратата дяволът, не му отваряй, пази се — ревността превръща човека в звяр…
Какъв ти звяр, о боже, не е ли туй един страдалец, низвергнат от небето на слънчева любов в чистилище?
Жестока емоция, казват, варварско чувство, егоистичен комплекс…
Варварско, но боли, реже „на живо“, кърви. Болката, не тя ли кара човека, сам себе си бичувал, че е жалък и свадлив, да търси и целебни думи страданието да облекчи? Ученият, философът и поетът напипват в корена му и копнежа по взаимност, по пълно сливане, по недо-стижимата хармония — невъзможното „да имаш всичко“. Ах, тази вечна болка от неосъществимото. Но и какъв нагон за единовластие, да запълниш грабливо едно чуждо съзнание, да изгониш от него всякакъв друг образ, за да го обсебиш изцяло — какъв ламтеж за диктатура!
И какво, душата ни пресъхва, чезне, кръв изтича от нас и рани ни покриват в тревожния копнеж… да сме единствени — само ние и нека да си кажем: не съм аз и ти не си (е, смелост, и Тя не е!), дето ще запълним космоса безкраен на другото човешко същество. Но и Той не е, дето ще прогони всеки образ друг от моето съзнание. По белия свят има и други неща, по-голям от едничката тая мярка е вътрешният ни мир и по-чувствителен — ето го, едва отминал миг и вече от друго е пленен и другаде. (Пък изневярата дори социологията вече я брои между социалните отдушници.)
Е, хайде тогава, като е така, нека да е —
да не правим от това антични трагедии,
да не вадим шпаги тройно закалени, да не капем капките отровни в чашата на любовта… Да вземем таблетките на разумността, та да върнем поне отчасти сладкия си сън. Да приемем близостта с другия такава, каквато я имаме, да я щадим и закриляме с взаимната си нежност, с разбиране и такт. Да не попиляваме карата й заради фалшивата монета на амбиции и честолюбие. Да не храним ненаситното чудовище с жертвоприношения. Ревността, казват, може да бъде и културна емоция. С други думи: делото за спасяване на ревнивия — в ръцете на ревнивия! („Да пази бог душите ни от туй чудовище!“) И така, самолечение, самовъзпитание на чувствата, автотренинг на нервната система — овладявай положението, тренирай, страдай фино, изящно, безопасно, безвредно. Културно страдай, не измъчвай ближния!
Дописвам тия редове, когато от хола идва телефонен звън. Долавям служебни реплики, някой е потърсил мъжа ми, съзнанието ми механично регистрира фразата: ти нали си му предала, следват сухи наставления. Кой беше, питам, повече от формална учтивост, отколкото от любопитство. Един колега, чуваш машинален отговор. Но как колега, ти каза „предала“, с ушите си чух: пре-да-ла, женски род, значи една жена, а не един колега. И коя е тази жена?
0 Коментара