Пощенска картичка, поставена в бутилка, от 2016-та държи рекорд – получена е 108 години след като е била хвърлена във водите на Северно море. Джордж Паркър Бидър, уважаван на времето си биолог, е авторът на посланието, получено след век и нещо от пенсионираната пощенска служителка Мариане Винклер.
В пътешествието на бутилката през времето и пространството не виждам чудо, по-скоро верига от обстоятелства, метеорологични промени и морски течения.
Чиновническа грешка пък прозира зад 11-годишното забавяне на едно войнишко писмо от Ирак до САЩ. Изпращачът – слава Богу, се върнал от служба жив и здрав, а години по-късно родителите му получили честитката. И това е нищо в сравнение с 64-те години, в които писмо на британски войник, изпратено от Италия по време на Втората световна война, пътувало до дома на майка му. Нея отдавна я няма, я Кралската поща оповести обяснението, че “пратката не е попадала дълго време в полезрението на службата”.
Интересно e, но чудо няма.
Чудо е, че хората все още пишат писма и пращат картички. Това е чудото на вътрешната съпротива срещу дигиталната лекота на битието, онова усещане за необходима вярност към традиции, с които свързваме сладките спомени от миналия век. Дигиталните картички досаждат с популярността и анонимността си.
Беше време, когато коледните и новогодишните честитки, които семейството ми получаваше, завземаха огромно пространство – майка ми ги подреждаше с помощта на парченце тиксо по стъклените прозорци на семейния бюфет. Полицата му беше недостатъчна. От Никулден до Антоновден стената във всекидневната грееше в червено, злато и сребро от десетките изображения на панделки, звезди и белобради старци, отпечатани върху картони с различно качество.
В края на ноември мама започваше приготовленията си за голямата офанзива – купуваше красивите картички в кутии на УНИЦЕФ, които ДП “Български пощи” пускаше по РЕП-овете си. Нейните послания за здраве и любов поемаха по дългите маршрути на отдавнашни познанства и непреустановени роднински връзки. В отговор пощенската ни кутия се изпълваше с коледни цветове и аромат, затворени в десетки пликове, дошли от почти всеки континент.
“Останаха две-три братовчедки, за които да пиша редовна картичка”, каза мама в края на ноември. В гласа й – характерното в последните години разочарование, че нещо окончателно се е изменило до неузнаваемост. Дойде такова време, че всяка коледна картичка в пощенската ни кутия не е закономерност, а е изненада.
А чудеса в плик все пак се случват, дори и в непразнични дни. В средата на лятото, по обедно време, домофонът на родителите ми иззвънял. Слушалката от две години и половина е развалена и пращи, та единственото, което мама чула, били думите “писмо” и “Маркин” – моминската й фамилия. После разказа, че сърцето й било лудо, докато непознати мъж и жена изкачвали петте етажа. Подали й писмо, на което адресът и името на получателя – Маркин С.В., били изписани с артистичния почерк на баща й – моя дядо Сергей Маркин, който почина през 1995 година.
Едва успокоила се, мама разбрала, че изпращачът просто е копирал адреса от гърба на писмо, пътувало през 80-тте между България и тогавашния СССР. Без никаква сигурност, че близки на Сергей Маркин ще бъдат открити, наша далечна роднина от Волгоград поверила писмо на своя приятелка, която планирала пътуване до България. Жената си била за малко в родния град. Иначе живеела в Канада с българин, който я поканил да видят заедно родината му. В писмото – страница и половина представяне на далечни наши родственици с имена, дати на раждане, няколко думи за професии и интереси, и желание за подновяване на контакта между представителите на „следващото поколение“.
И така… Историята не признава вероятности, отхвърля всяко “ако”. Но ако мама не си бе у дома в оня горещ юлски обед? Кому щяха да оставят писмото рускинята и българинът, за които само адресът бе валиден – няма име Маркин на бутоните на домофона. Те бяха натиснали няколко звънеца – на късмет. Най-висока е вероятността да бе пропаднала чудната връзка Волгоград-Монреал-Варна.
Чудо е, че мама получи онова писмо. И семейството ни порасна.
0 Коментара