Но мен ме има!

„Това е раят — овощна градина.
Аз съм в него хубавата градинарка.“

Така започва Станка Пенчева своя „Монолог на Ева“, а продължението е още и още самочувствие за жената, която знае какво може. Да я нямаше нея, Адам би се търкалял под сенките, натежал от ядене, девствен и глупав…

„Да ме нямаше мене…
Но мен ме има.“

И като е тъй:

„Колко дълго ще трябва да го уча на нежност!
Колко дълго — на риск и на смелост.“

Да й завидиш на дързостта, би казала някоя съвременна Ева. Но няма да е права, ако не е осъзнала колко много повече от едното готвене и чистене може да даде на другите. Повече разбиране, нежност, самоувереност, подкрепа, милост дори.

И най-силните думи не са доказателство, ако го няма желанието да бъдеш Ева сътворителката,

Ева — ваятелката на семейния мир

Ако го няма действието. Тъкмо съвременната жена, омъдряла от опита си в едно напрегнато всекидневие, чувствителна, интелигентна и уморена от многобройните си социални роли, знае какво е да имаш дом — оазис на спокойствие и ведрост. Да го имаш или да го създадеш?

Съвместният живот на двама не е разходка в райска градина (пък то и там не било без проблеми…). Може да си разработил сто етюда за различни критични ситуации, а да ти потрябва сто и първи за някоя непредвидена. Познавам съпруга, която в такива случаи предлага на мъжа си партия шах. Той знае, че до края на играта ще дойде развръзката: една нейна шега или ясно поставяне на мъчния въпрос — и е намерен тонът за откровен разговор.

Защо когато в едно семейство настъпят усложнения, очакванията за добър изход се отправят най-напред към жената, към майката? Залагаме на нейния такт и умение да прощава? Да, има го, повече й е присъщ този такт, можем разпалено да й признаем дори цяло изкуство. Но не заради такова признание тя ще приеме ролята на добрия дух. Колкото по-често влиза в действие това нейно умение, толкова по-добре за всички. По-малко ще са сенчестите места, подводните камъни в отношенията между най-близките й хора, повече — сигурността и оптимизмът.

Много възрастна жена се радваше, че не е чула дъщеря й и зет й да са си казали дума напреко. А имаха вече внуци. Възможно ли е? Никога ли не са грешили един спрямо друг? Или са си прощавали безмълвно и дълбоко са преживявали само двамата? Не вярвам в безметежното съществуване, възхищавам се от чудодейното изцеление на раните, които си нанасяме лекомислено. Катарзисът не е връщане към началото, а нова пътека към другия.

Въпросът е кога и как да простиш.

Това не е някаква игра по правила. Колкото характери, колкото преплетени човешки съдби, толкова възела за разплитане.

Какво най-трудно понася жената? Ако се доверим на социолозите — грубостта, унижението, пиянството, безцеремонността нанасят най-тежки травми на съпругата и децата. Но те имат някакво начало. Прозирали са в поведение и разговори, които сме отминали веднъж, простили втори път, докато са станали естествено всекидневие за другия. Как се изкоренява после навик, за който и ние сме допринесли с бездействие или слабост? Късно е да съжаляваме, че някога сме били отстъпчиви, оставали сме „над тези неща”. Били сме всъщност безпринципни.

Много въздишки е чула зала 13, много горестни самопризнания: „С малко повече такт и доброжелателство можехме да не стигнем дотук.“ Връщането назад през годините възстановява мрачни дни, гневни изблици и люти думи далеч преди раздялата. В тези малки „битки по пътя“ се ражда инерцията на отрицанието или на сближаването, ненавистта или пречистващото саморазкриване. Проиграни са добри шансове.

Късно е да бъдем великодушни в края на общия път, когато сме натрупали капитал от грешките на другия. Малки или големи, те никога не са единствената характеристика на човека.

Младо семейство преживяваше криза. Далеч от дома си, на тежка работа, съпругът бе срещнал друга жена. Трудно се прощава това. Мнозина викаха: „Разпни го!“, но разпъната се чувстваше съпругата и майката — между него, виновен и безпомощен, децата, уплашени, разстроени, и себе си — унижената и самотната. Намери се някой да я попита: въпреки всичко той, грешният, добър ли е с нея, с децата, върнал ли се е истински при тях? Върнал се беше. Тя поиска време — за своето завръщане в дома, който не беше напускала. Прости му.

Изневярата не беше единствената му характеристика.

Не дай боже никому такова сътресение. Но като не си го пожелаваме, успяваме ли да сме по-гъвкави, неочаквани, остроумни в другите, делничните срещи с прегрешенията на близките ни? По-малко дребнавост, повече любвеобилие, чувство за хумор, самоирония — и драскотините няма да се превръщат в рани. Лесно е да се каже.

Да направиш първата крачка към сдобряване е доблестно. Да направиш само ти всичките крачки е най-малкото неразумно. Не ще остане пространство за другия, а всеки трябва да извърви своя дял в една взаимност. И тъкмо тук, в най-искрения стремеж към разбирателство, ни дебнат опасности. Жената, усетила веднъж силата си на добра повелителка, може и да не се спре навреме, да превърне изглаждането на конфликтите в безапелационно разпоредителство, в назидателно възпитателство. От един потиснат човек, от едно угнетено дете няма какво хубаво да се очаква. Още no-лошо е, ако тя приеме като поведение безгръбначното отстъпление пред всякакви своеволия и безпардонност — за да е мир вкъщи. Това подхранва у другите

самочувствието на винаги правите, винаги оправдаваните

Оттук до конформизма в семейството няма дори и крачка. Той става атмосфера, в която растат децата и я попиват. Човек, свикнал с премълчаване на несъгласията, с потулване на грешките, става безхарактерен, потиснат или разглезен.

Не, не във всеопрощението е мисията на жената, а в отстояването на яснота в отношенията, честност в преценката на всяка постъпка, равнопоставяне в сблъсъка. После идва моментът да простиш или да не отстъпиш, докато нещата не се променят трайно към по-добро.

Да не съжаляваме за нищо е началото на всяка мъдрост, изповядва Ибсен. Казано no друг начин — каквото правиш, прави го както трябва и навреме. Ей това „както трябва“ е най-мъчно да се постигне. Не сме богове, та да сме безпогрешни, но все пак в наша власт е да си извоюваме правото да кажем в трудни моменти обещаващото и покоряващото: „Но мен ме има!“ Не може хубаватата градинарка да е била по-умна от нас…