Случвало ти се е. Стояла си пред един телефон и си го гледала копче по копче. Включвала си дисплея му и си се надявала да стои там оная иконка с писмото. Проверявала си десетки пъти дали звукът му е достатъчно силен. Казвала си си, че сега не се обажда, защото спи, после – защото яде, след това – защото е зает…
Слагала си си грима сутрин и си примигвала пред огледалото с премрежената щампа, за да събудиш поне малко у себе си мръсницата, която се справя бързо-бързо с тия неща. Нарочно си минавала покрай работата му, нарочно си звъняла на най- добрия му приятел. Измервала си всяко свое време с неговия ритъм. Усвоила си лафовете му. Ползваш жестовете му. Без да искаш, наричаш с вашето си там нежно име някакви случайно преминаващи по тротоара котенца и кученца, които дори не са толкова сладки, само дето на теб ти се иска да го чуеш пак и пак онова обръщение…
Чувствала си се като облеклото на самата себе си. В тялото ти се е подвизавала някаква там ревла. „Това не съм аз“, е кънтяло в изпразнената ти глава, правело е няколко шеметни спринта из тялото ти и се е връщало като „Напротив, аз съм“… Ето за такова нещо става дума.
Ти си от добрите момичета. Тези, на които им се случват гадните неща, защото те могат да се справят с тях. Ти си отличничката от класа, добрата приятелка, съседката, която поздравява, дъщерята, която изслушва, съпругата, която не пита, майката, която винаги е наблизо, когато детето плаче… Имала си много ясни критерии за това кое е добро и кое – лошо. Имала си личен списък на нещата, които точно ти никога няма да направиш, и си го следвала.
Възмущавала си се. Осъждала си. Давала си съвети, защото добрите момичета имат право да поучават по-малко добрите.
Била си мажоретката на чуждите успехи
и мащехата на своите провали. Вярвала си в любовта. Свързвала си я с важни думи като честно, правилно, достойно, бива и не бива.
Всичко ти беше така подредено, докато… Докато не се влюби. В най-неподходящия. Познаваш го отдавна, приятели чак не сте били, но се е случвало да ядете на една маса. Помниш перчема му и светлите очи на приятелката му, която той често целуваше. Тогава си го харесвала, но ей така – щото говори смехории и с него купонът винаги се получава.
Когато го виждаш пак, перчемът го няма, а приятелката вече е съпруга. Още говори смехории, които те карат да не спираш да се усмихваш. Срещате се в един квартален супер, говорите за „живота, дето майката си трака“ и се капсулирате всеки в своята си кола. След няколко дни пиете кафе в една пицария и той ти казва, че е влюбен. Вдигаш учудено вежди и тъкмо се каниш да питаш как е жена му и той ти казва, че е влюбен в теб. „Аааа, не!“, се чуваш да казваш и всичките ти уплашени междуметия се нареждат на върха на езика ти.
Когато ти звъни на другия ден, ти не вдигаш телефона, а после пишеш дълъг есемес за смисъла на семейството и безсмислието на една подобна връзка. Подозираш, че единственото нещо, което се върти в главата му, е мъжкото желание да спи с теб и това те плаши, защото ти си добро момиче и не позволяваш просто ей така да спят с теб…
Докато се опитваш да го откажеш от себе си, той те ухажва като никой друг. Праща красиви букети в офиса ти, а ти усещаш бодливите погледи на колежките по гърба си и ти е готино. Чака те пред колата ти, която намираш украсена с червени балони сърца. Пише ти, че те обича, а ти, понеже си сериозна жена с провален брак заради дългогодишната любовница на мъжа ти, не му вярваш и не му вярваш, и не му вярваш…
Докато един ден неусетно се събуждаш заразена
Усещаш как вниманието му към теб е започнало да ти харесва. Ставаш от леглото и чакаш сутрешната си доза „Обичам те“ по телефона. През час поглеждаш към вратата на офиса за нов букет, сърцето ти тупти, докато стигнеш до колата си, където може би той… Един ден сядаш безпомощно на домашния си диван и си даваш сметка, че дълбоко, сигурно, искрено и болезнено си се влюбила.
Започваш да си го забраняваш. Отклоняваш поканите му, бягаш от погледа му. Когато го засечеш случайно, се опитваш да се изплъзнеш от срещата. Говориш врели-некипели за семейния му дълг, старателно изписваш на лист хартия плюсовете и минусите на една такава връзка и съвсем логично му доказваш, че това между вас няма да доведе до нищо добро. Когато се опитва да те целуне, извръщаш глава и изтриваш с опакото на ръката си остатъците от допира. По цели нощи мислиш за онзи момент, когато той пъхва ключа във вратата на семейния си дом и влиза в другия си живот, където е онази жена, която той така целуваше преди години.
Не питаш нищо, за да не научаваш нещата, които те нараняват. Мислиш за малките неща. Втренчваш се в ръба на фланелката му и си представяш как жена му е минала тази сутрин по нея с ютията си. Опитваш се да го видиш в мислите си как спи до нея. Слушаш разказите му за семейните им тържества и си мислиш за твоите собствени, в които усещаше присъствието на другата жена. На тази среща позволяваш да държи ръката ти, на следващата – да те целуне по бузата. Плашиш се от себе си. Гониш го, забраняваш му, бягаш, криеш се. Но никога, никога не си достатъчно категорична.
И един ден то се случва.
Отказвала си да приемеш поканите му за обяд, защото вече знаеш, че си на светлинни години от твоето НЕ. С най-хладния си тон си определила среща, на която да го
отхвърлиш завинаги. Той пристига както винаги с огромен букет хризантеми, които те карат да се усмихнеш. Разсмива те за кой ли път и се чуваш как го каниш в дома си. Вечерта вече не искаш нищо друго, освен да се оставиш да бъдеш обичана.
Не съжаляваш. Мислиш, че е само секс. Очакваш от него класическата развръзка с „Айде, ще се чуем!“ което да маркира окончателния край на ужасно проточилото се ухажване.
Готова си да бъдеш просто бройка, макар и да ти се иска да не си.
След това той ти се обажда пак. И пак, и пак, и пак… Ставате двойка. Смеете се на общи неща, имате малка, но ваша си история. Запознавате се с приятелите си. Те ви харесват. Десетки пъти на ден си казвате, че се обичате. Забравяш чувството за вина, очите на жена му вече не са част от сънищата ти, игнорираш целия му живот извън времето заедно и пазиш в шепи крехкия свят за двама.
После идва класиката в жанра. Жена му разбира, той си признава. Решавате да се разделите. Ти ревеш като дете над нежните думи, които ти беше писал върху салфетките в ресторантите, и като лоша драматична актриса галиш с пръсти чаршафите, в които спахте последния път. Толкова ти е мъчно, че дрехите те стягат. Кръстосваш хола си по диагонал с часове. Цитираш го пред приятелките си, снимаш в телефона си последния букет, който ти подари. Звъниш на най-добрия му приятел. Не се уморяваш да разказваш на всички всичко.
Той ти се обажда пръв. Когато го чуваш, в стомаха ти хвръкват пеперуди. Всичко започва отначало. И пак няма друго освен той и ти. Няма съпруга, няма минало, няма семейна врата с ключ, няма фланелка, гладена с топлата домашна ютия… Не се надяваш. Дори не искаш да ти обяснява защо няма да се раздели с жена си, защото и ти не искаш да го прави. Не можеш да го понесеш. Точно така, както не можеш да понесеш той да престане да те обича.
Не си вече доброто момиче. Сега си кучката. Понасяш на раменете си омразата на жена му, приказките на приятелките й, укорителните погледи на посветените в тайната ви. Знаеш, че всички те имат право, но все по-малко те интересува какво мислят.
Обичаш.
Пак съм в начална позиция. Уча се да обичам, без да правя планове. Да бъда тук и сега, с него. Опитвам се да живея с точно тази любов въпреки всичко. Зареждам мъдростта си с философски обяснения. Бягам от себе си.
Много бих искала, вместо да съм нощното видение на някой бил някога неистово влюбен в мен мъж, да съм просто дневното му присъствие. Не ми било писано.
0 Коментара