Очи на гърба

Вече беше сигурна – някой я наблюдаваше. Тя усещаше очите по гърба си, пълзящи като изкуствените сополи, с които децата се замерват на Хелоуин. Само че сега не беше забавно. Очите отзад я обхождаха от върха на тила до основата на гръбнака и чувстваше как всеки сантиметър от кожата ѝ настръхва.

Нервно отпи глътка вода и леко погледна зад рамото си. Масата в любимото ѝ кафене в Сохо бе изнесена на тротоара, така че с две-три небрежни полузавъртания можеше да огледа всички наоколо. Жената с количката отдясно с едната ръка подрусваше бебето си,  а с другата стискаше телефон, впила поглед в екрана му. На масата пред нея стоеше чаша, пълна с отдавна изстинало капучино. В съседство две пъпчиви тийнейджърки се кискаха на нещо тяхно си, а сплъстените им, боядисани във всички цветове, коси се подрусваха в такт със смеха им.

Тя отново усети очите, този път те „заседнаха“ върху лявата ѝ плешка. Нервното разтърсване на раменете не свали напрежението, затова се опита да се разсее като продължи да оглежда другите маси наоколо. Момчето и момичето отляво определено не се интересуваха от нея, заети да си съскат през зъби, сякаш някой друг се  интересуваше от скандала им. На масата зад тях седеше слепец, горната част на белия му бастун заършваше с весела червена каишка, вместо със скучна дръжка. Тя се засмя.

Миг след това се ядоса на себе си. „Слепец“!? Мразеше етикетите, които хората лепяха върху различните – кьорав, сакат, глух… Преди много години беше готова да издере очите на всеки, осмелил се да нарече по- малкия ѝ брат „глухар“. Почти всеки ден скачаше на бой, защото все се намираше по някой тъпанар, който си просеше шамарите. Брат ѝ пък само се усмихваше и с поглед се опитваше да я успокои. Милият Алек! Той се бе родил преждевременно, а

битката за живота бе спечелил, като заплати със слуха си.

Което не му попречи днес да е сред най-прочутите компютърни гении, на които правителството плащаше луди пари, само да го има на своя страна.

Алек, малкото ѝ братче! Когато преди три месеца започнаха убийствата на жени в града, той ѝ подари шапка, миша на цвят, изпъстрена с малки пеперудки, от онези, дето приличат на детско гърне и неизменно ти докарват вид на идиот. Нелепият му подарък имаше смисъл, но – да не би на нея случайно да ѝ убегнеше – братът го беше изрично подчертал: „Да си скриеш косата!“ Тя, естествено, не я носеше.

Убиецът нападаше само жени – млади, стари или почти деца и след като ги умъртвяваше, сваляше скалповете им, като им оставяше по един кичур отпред – неговият „подпис“ на местопрестъплението. Намираха жертвите му захвърлени на различни места из града – градини, паркове, задни дворове, винаги в оживени райони, посред бял ден и никога нямаше свидетели. Медиите го наричаха Коафьора.

Тя потръпна отново, усещайки вече познатото

пробождане от очите по гърба си.

Нервно нави конската си опашка и се опита да я набута под блузата си отзад.

Нейните коси! Сигурно по света нямаше човек, който да не ги разпознае – вълшебен  водопад от къдрици във всички нюанси на червеното – от яркорижави до пурпурни кичури, които докарваха цвят, който никой до сега не беше успял да назове с една дума. Или пък да нарисува, защото и такива опити имаше отвреме-навреме.  Веднъж брат ѝ каза, че само Тициан с четката си  е можел да пресъздаде този неземен цвят, затова тя побърза да си купи каталог с картините на художника.

Косите ѝ – нейното богатство – рекламираха най-скъпите козметични продукти и грееха по билбордове или от кориците на лъскави списания. Почти никой не забелязваше лицето ѝ – бяло и с дребни лунички около малък и чип нос, може би прекалено голяма уста, пълна с идеални зъби, всеки от който ѝ струваше по 3 хиляди паунда в известна дентална клиника; очите ѝ имаха цвета на лешник, изпъстрен с малки зелени точици. Симпатична, но не и красива, това беше.

Красива бе само косата ѝ

и тя добре се възползваше от своето богатство. Дори и сега двата големи ластика, които трябваше да укротят уж благоприличната ѝ конска опашка, не можеха да обуздаят огнения водопад, който се изливаше върху гърба.

И ето ги пак – очите отзад, които буквално я прогаряха – тя усети, как кожата на тила ѝ се зачерви, а гръбнакът ѝ потрепна в нервен спазъм. Скочи нервно, хвърли някаква банкнота върху масата и почти хукна по улицата. Домът ѝ наблизо – кокетна къща, потънала в буйна градина, така майсторски поддържана, че да изглежда като артистично занемарена (срещу 360 паунда месечно). Почти без дъх, стигна до павилиона за вестници пред дома ѝ, където се спря и се обърна, не че имаше голяма полза – топлият ден бе изкарал хората по улиците, а яркото слънце бе принудило почти всеки да сложи тъмни очила.

Сърцето ѝ беше вече в гърлото,

но успя да извади една голяма усмивка за продавача – имаха си стара закачка – той ѝ намигаше, а тя го възнграждаваше, като махаше ластиците и разтърсваше лавата около главата си. Махна за сбогом и се шмугна през портичката на дома си. Очите май се бяха отлепили от гърба ѝ, да, не ги усещаше вече.

Докато ровеше в чантата за ключовете, топъл дъх обви ухото ѝ и един глас проскърца: „Моят последен и най-скъп трофей!“

Миг преди да потъне в черното, зърна белия бастун с нелепата червена каишка в края, захвърлен отстрани. „Дори слепите виждат колко са красиви косите ми“, помисли си и това беше последното, което направи в живота си.