Никой не ми е отказвал интервю по толкова нестандартен начин.
– Защо точно аз? – попита той.
– Защото сте различен и интересен – казах с най-ласкаещия си глас.
– Попаднали сте на грешния човек. Забранено ми е да бъда интересен. Откакто сме женени, жена ми все това повтаря: Не се прави на интересен.
Нямаше смисъл да настоявам. Усещам кога някой се дърпа, само за да си вдигне цената. Този не беше от тях. Обикновено всички се натискат за интервю, десет чифта ръце да имаш, няма как да ги обгрижиш. Една по-стара колежка си беше поставила сито: „Който иска интервю, да проучи персоналните ми вкусови предпочитания.” Тъкмо прохождах в занаята и с нея веднъж седим пред партийна централа в очакване на брифинг или нещо подобно. Идва един дебил, близък на издателя, за който се пънах да лъжа, смуках от пръстите, събирах от девет кладенци „доказателства” за това колко бил невинен. Приближава ме и вика:
– Ей, Ели, много съм ти благодарен. Хайде да те черпя едно кафе.
Надигам се аз, а Марги, колежката, ме дърпа надолу и изсъсква към дебелия:
– Ели не пие кафе. Тя обядва.
Изчервих се, а оня сви надясно, после наляво, само да е по-далеч от нас.
– Научи се да си искаш. Ако караш само на кафета, като станеш като мен, ще се тресеш от нерви. А може и някой инфаркт да си докараш.
Така каза Марги. Днес съм на нейната тогавашна възраст, но не ръся безплатни съвети. Пазя ги в тайна, че станахме много на клона. Гледам младите са раздрусани от нерви, но не и аз. Аз съм свежарка в прилично здраве, благодарение на Марги. Кафета не пия, само вечерям. Но вече нищо не ми е вкусно. Пипна ме някаква
странна болест, синдром на изгорелия език.
От пикантните кюфтета, вероятно. Марги ме спаси от инфаркта, но пък устата ми прегоря. Сякаш съм изпила 10 горещи кафета. Представяте ли си? В ерата на професионалния burn out аз страдам от burning tongue (mouth) syndrome. Приех го като метафоричен намек, че трябва да си държа езика зад зъбите. Да не плямпам излишно. Да внимавам какво пиша. Нашият сънародник Елиас Канети е написал цяла автобиографична книга „Спасеният език”. Като бил дете, един русенски бабаит му изкарал акъла със заплахата: „Ще ти отрежа езика”. И така му дал най-важния урок – да цени езика си повече от всичко. И в прекия, и в преносния смисъл. Ако един ден седна да пиша автобиография, ще я кръстя „Прегорелият език”. Ха-ха. Очите ми зелени, езикът ми изпепелен…
Нищо чудно, че вече ми отказват и интервюта. Забранено ми е да бъда интересен. Всяка репортерка ще ме разбере – след този отговор се амбицирах. Толкова много мислих за този мъж, че накрая заприлича на влюбване. В нашата професия
границата между амбицията и любовта е тънка.
Опитах се да открия снимки на жена му в Гугъл. Не намерих. Представях си я с къса коса, очила и костюми с панталони. Как иначе може да изглежда една професорка по фармация? Лелка сред епруветки, която мрази славата на мъжа си и го унижава, за да го държи изкъсо. Колко му е да държиш изкъсо гимназиален учител по арабски, който носи вкъщи контролни, надраскани с червен химикал и най-голямото събитие в делниците му са родителските срещи. Така било до миналия месец, когато някакъв родител, работещ в Държавна агенция „Разузнаване”, го помолил да разчете съмнителна кореспонденция. И нашият човек открил закодирано послание. Предотвратили терористичен план, или поне това ни пробутаха като версия. По новините го представиха като герой, но само с името и малка снимка. Не искал да застане пред камера. Разказах ви как ме отряза и мен. Това ме довърши. Шефът ми ме накара да изляза в отпуск, щото след една публикация, прочетох коментар под текста си: „Господи, когато вземаш на някого акъла, вземи преди това и перото му”.
Звъннах на Марги. При нея свободно време колкото искаш. Пенсионерка, с 200 лева пенсия и 2000 лева от наеми. Справя се някак.
– Ало, Марги, влюбих се, май – викам.
– Ти пък? На твоята възраст? Да не си болна? – енергичният й кикот проглуши ухото ми.
Марги е маниак на тема подслушване на телефони и веднага поиска среща на живо. Дойде в бара една такава лъскава, руса, разпръскваща енергия, събра очите на келнерките. Изслуша ме внимателно, поцъка с език и каза:
– Има само едно решение. Трябва да премахнем жена му. Как така ще го кара да не се прави на интересен? За каква се мисли тя? Коя е тя, че ще решава кой да се прави и кой да не се прави на интересен!
– Как така да я премахнем?
– Физически, другото е несериозно. За една хилядарка ще намерим някой да й види сметката. Все някого си интервюирала от тоя занаят, напъни се кой може да свърши работа.
Първо се стъписах, но нямаше смисъл да се заблуждавам. Друго решение нямаше. Започнах наум да си припомням всички яки момчета, които познавам. Церо не ставаше за тая работа. Не беше перфекционист. Суетата на Иво щеше да остави следа – за да се разбере, че той е майсторът… Гого? Не, по скоро не… Марио? Тцъ. Колето? Да. Той! За Колето
човешкият живот няма стойност, само ракията има.
Открих го преди години в кварталната кръчма. След едно сбиване, което шефът ме помоли да отразя, щото беше до нашия блок. Колето размазал двама, сдърпали се кой да плати сметката. Колето никога не плаща. Изчаках го да излезе от ареста, сещате се – „ние ги хващаме, те ги пускат” и го замъкнах в едно кафене. Казах му „аз черпя” и той се разприказва. Сподели ми такива неща, че косата ми и сега настръхва, като си ги спомня. Него ще наема. Имам му пълно доверие. А и да ме излъже, какво са 1000 лева. Прежалима сума.
– Шегувам се – Марги ме извади от унеса. – Ти какво се размисли? Да не би да се върза? Голяма си патица. Остаря, но акълът ти като на петгодишно.
Изчервих се.
Вече си представях как в новините излиза инфо, че жена на средна възраст разхождала кучето и я намерили застреляна с куршум зад ухото. Версията ще е, че са я убили терористи, заради акцията, провалена от съпруга й. Колето така ги изпипва тези работи, няма как да го заподозрат. Но Марги се била шегувала.
– Покани нея на интервю, бе, Ели – стрелва ме Марги с погледа си за специални оферти.
– Коя нея? Жена му? Зззза какво да я питам? – взех да се изнервям. Марги дава фира, а аз се връзвам на акъла й.
– За фармацевтичната мафия я питай. За това дали са верни слуховете, че е измислено лекарство срещу рак, но го крият. За езика си я питай, те фармацевтите знаят повече и от лекарите. Може пък да уцели точния илач и
пак да си хапваш нервозни кюфтета.
Ще измислиш за какво да я питаш… За съпруга й я питай. Чрез нея после ще се добереш и до него.
Никаква фира не дава Марги, гениална си е, както винаги. Няма вече журналисти като нея. Свършиха, като истинските домати на пазара.
Още на другия ден позвъних във Факултета по фармация. Открих професорката бързо. Обясних й коя съм и че искам да я представя в рубриката: „Успелите”.
– Кой ви каза за мен? – гласът й издаваше недоверие.
– Студентите. Обожават ви.
Мълчание. Знае си, че я лъжа, ама нищо не казва.
– Елате утре в 10, в стая номер 313.
Я виж ти! Смята се за интересна.
На другия ден отидох в стаята с многото тройки с най-стилната рокля и с най-чистото си лице – без капка грим, единственият начин да се откроя от студентките. Нарочно закъснях 20 минути, да видя как ще реагира. Чакаше ме, даже не попита защо не съм точна за срещата. Беше обратното на представите ми – с дълга, блестяща черна коса, синеока и без очила. С дънки и риза на цветя. На моята възраст, но някак си по-съхранена. От фармацията, сигурно. А като се разприказва, чак
репортерският ми касетофон остана впечатлен.
– Разбира се, че има открито лекарство срещу рак. Нали за това сте дошли да ме питате? – погледна ме. – Вие журналистите все за това питате. Лекарство има, но производството му е адски скъпо и количествата са минимални. Стигат само за най-висшия пилотаж от ВИП-овете. Забелязали ли сте, че представителите на върховете на световния политически елит не боледуват от рак? Както и представителите на най-богатите фамилии, не само за еврейските говоря. И това не е защото са вегани, а защото вземат превантивни мерки. А появи ли се ракът при някои от тях, точните лекарства се доставят веднага. Не е въпрос на фармацевтична мафия, а на недостиг на съставките, нужни за медикамента.
– Не е ли това част от конспиративните теории, които са доста спорни? – трябваше все пак да опонирам.
– Както кажете, щом знаете повече от мен, пишете каквото си искате. Няма да хабя енергия да ви разубеждавам.
Погледна ме с такова спокойствие, че устата ми съвсем пресъхна.
– Мъжът ви стана герой –
опитах се да сменя темата. – Разкажете ни за него. Вие знаехте ли, че той се опитва да разшифрова кореспонденцията на арабски?
– Дали знаех? Аз му подсказах решението.
– Как вие?
– Ами така. То беше химическа формула между едносрични реплики на арабски.
– А той защо не каза, че вие всъщност…
– Той не е интересен. Нали за мен говорим сега? Какво друго ви интересува?
Какво друго ме интересуваше? Вече нищо друго не ме интересуваше.
– … Чували ли сте за синдрома на изгорелия език? –
чух се да казвам след неловка пауза.
– Какво имате предвид? – за първи път я усетих напрегната.
– Нищо. Защо? Това е личен въпрос, този проблем ме мъчи от година, та си помислих…
– И вие ли? – очите й светнаха. Погледна ме почти с нежност. – И моят смъди, гори. Фармацията е безсилна, не си давайте парите на вятъра. Лекарствата не помагат, те по принцип се правят за спиране на симптомите, не за излекуване. Езикът ще се оправи, когато сам реши.
– Как така когато сам реши?
– Ами така. Това е проблем на устатите жени на средна възраст. Езикът при нас първи издава багажа.
А езикът на Марги? Няма по-устата от нея, но езикът й е здрав, макар и раздвоен. Има нещо избирателно и несправедливо в цялата работа. И при езика, като при другите неща.
– Мъжете нямат ли тези проблеми? – попитах.
– О, мъжете щадят езиците си.
Това при тях е инстинкт за самосъхранение. Затова и моят мъж не дава интервюта. Усеща, че ако говори много – и езикът, и работата му могат да пострадат. Все ще изпусне нещо, което не е за казване… Предпазливи са мъжете. Не са като нас. Понякога ми писва, като гледам каква шушумига е и му викам: „Не се прави на интересен. Поне не се прави на интересен. Не и пред мен.”
Като излязох от факултета, веднага звъннах на Марги. Разказах й за срещата с професорката и смехът й отекна в слушалката:
– Поредният мухльо. А ти какво си въобразяваше, бе, Ели? Жена му е права. Той е всичко друго, но не и интересен. Съпругите никога не грешат. Запомни го от мен.
0 Коментара