Той пак изяде хладилника. И пак гледаме мач между два отбора, чиито имена дори не мога да запомня. И пак не излязохме, защото нямаме пари. Ето, вече задрямва на дивана, разположен бейски, сякаш аз не обичам да се изтягам нашироко, вместо да се свивам във фотьойла. А в другия е хвърлено якето му. Все едно си говоря сама, когато казвам, че закачалката в коридора е създадена за целта. Друг е въпросът, че му отне около 5 месеца, докато се накани да я монтира.
Освен това забрави да купи хляб и да пусне пералнята сутринта, и да плати тока, и да изведе кучето, на което не му пука особено, защото си мисли, че килимът върши същата работа като градинката пред блока. На всичко отгоре е наводнил цялата баня, докато се е къпал.
Понякога много искам това невъзпитано, неподдържано, невдяващо от дума същество до мен (не говоря за кучето)
да изчезне изведнъж от дивана ми, от хола ми и от живота ми,
да ми върне годините, които погубих в опит да го направя човек, и да започна отначало… Е, не съвсем отначало, но да кажем, в онзи лек и бърз, невинен интервал между 16 и 20 години. Когато не оценявах часовете, прекарани във филмотечното кино, където гледах за осми път „Коса“ и после с тайфата обикаляхме улиците и нарамили касетофон колкото камион надувахме хипарските песни. Тогава бях напълно готова да се влюбя във всеки срещнат художник от „Кристал“. Или в съученичката си. Заради хубавото време навън. Тогава моята майка ровеше из бельото ми и ми четеше дневника, където описвах интересни мъже. Карахме се жестоко, тя ми викаше, че съм тръгнала към дъното със страшна сила и никой не може да ме спре, а аз се кикотех и тичах да разказвам тези смехории на сестра ми. А може да се върна и в по-близкото минало. В онези мечтани 20-25 години.
Когато бях хубава, млада и безгрижна.
Да, безгрижието ми липсва най-много, когато се наложи да мисля каква готварска еквилибристика да врътна за вечеря. А тогава най-големият ми проблем беше на кой купон да отида с хората от моя курс и как да съчетая нощното препиване със сутрешния изпит.
Но ако всичко това е невъзможно, то не може ли да се върна поне 3-4 години назад. Когато още не бях омъжена и бях в облагодетелстваната категория на ухажваните, необвързани, готини млади хора, на които морето им е до колене, а ключът от апартамента – на разположение на всички приятелки. Тогава ми беше все едно дали хлябът в килера е от вчера или от миналата седмица. Това бяха онези прекрасни дни, в които ня¬мах нито понятие, нито желание да науча що е то кормилна рейка на дърта трошка и каква дископатия може да причини поставянето й на притежателя на трошката. Защото харчех половината си заплата за таксита, а другата половина за дрешки.
Кръчмите ги плащаха обичайните заподозрени.
Някъде в разгара на този безумно щастлив и безсмислен живот срещнах човека, разположил се вбесяващо блажено върху дивана ми днес. Всъщност, когато го срещнах, нямах и най-бегла представа, че може да заема толкова място в подредения ми хол и живот въобще. Той беше най-милият, умен, любвеобилен, разбиращ, ухажващ и сърцераздирателно нуждаещ се от мен мъж. Заради което се омъжих за него. Просто не можех да понеса мисълта, че ще разбия сърцето му. А между нас казано – и моето. Но, за Бога, защо никой не ме предупреди какво ме очаква?!
Майка ми е виновна за всичко. След като ме гонеше като фашист за всяка моя незначителна връзчица, разви в мен патологична необходимост да се махна от опеката й и да се обвържа с някого, който няма да бди над мен страховито, а ще ми бъде просто приятел. А сега какво се оказа – че аз
трябва да вляза в ролята на закрилница и да бдя:
дали ще вдигне и пусне капака на тоалетната чиния, дали ще загаси печката след десетото варене на кафе за деня, дали ще заключи вратата, когато се прибира, и дали този път няма да се опита да остави някой лев от заплатата си за домашни нужди. Уморително. Той ми лази по нервите, вдига ми кръвното и ме прави завършена истеричка. Класическа невропатия с прояви на буйство при вида на несъбути обувки, оставящи кални вадички в спалнята. Та въпросът с главно „В“ в тази задача е:
защо след всичко това се оказва, че не мога без него?
Това май пропуснах да ви го спомена?
Ами да, колкото и да буйствам, недоволствам, мърморя и гледам лошо, толкова повече сърцето ми се свива от жал и се разширява от любовно пълнокръвие. Няма никакво разумно обяснение на факта, че всяка новопоявила се заобленост около кръста му го прави още повече мой мъж. Май трябва да го завия, че както е задрямал на дивана, така ще настине, без да се усети. Милият…
0 Коментара