Единственото, което долавят ушите ми, е монотонният шум на морето. Тъй успокояващо говори, че ме успива. Есенно море. Като по чудо не реве и не се сърди. Равно като черта, отбелязваща края на сърдечен ритъм. Ненагледен хоризонт. Вода, чиста като току-що избърсан прозорец. Прозрачна дотолкова, че пясъкът би могъл да се брои. Риби, разхвърляни миди, камъчета и водорасли, всичко е на показ.
Като тялото ми. Неподвижно и голо съм го оставила на лъчите. Непредпазлива съм, дори не се оглеждам. Поне на километър няма и помен от хора. Не съм безсрамна, просто обичам да се любя с лъчите.
Сладостта от това ми действие е някак невъобразима. Явното ми донася тайнство, което е далеч от мислите на глупците. А може би по душа съм друга, знам ли…
Лежа и се унасям. Губя представа от колко време морето ме люлее. И увисвам на ръба на безвремието, широко разтворила ръце като пиле крилете си, което най-сетне иска да разбере какво представлява самото летене. Отлагам всевъзможни мисли за нататък и прибавям мига към живота.
Отварям врата на съня, който от часове иска да ме пребори,
и само нагласям пъстър шал между краката си, колкото да покрие малко от тревожещото всички място.
Отпускам се. Сближавам се с Господ. Умея го, когато ми се позволява. Tогава пред очите ми оживяват жълтите минзухари, нацъфтели днес по двора. Сами, приведени към пръстта, която ги тегли в мила прегръдка. Осите, идещи от тайно място, завладели като изтървани духове и въздуха, и земята. Маркучът, пресякъл с тялото си тихата градина, отпуснал се като мъртва змия върху съхнещата трева. Безброят бели цветчета, нагъсто нападали от дивия бурен, захванал се с укрепителни дребни крачка. Стряскащо, красиво и в повече.
Търкалям се в съня като котка, оглупяла съвсем от доволство. Обожанието към мига ме поглъща. Отдавам му се, но звукът от хрускащ пясък под боси нозе пропъжда магията. Несъзнателно се стягам в очакване.
Виктория е. Приятелка на сина ми. Малко момиче със сияйно лице. Днес е облякла цял бански, който издължава красивото й тяло. Черното я прави дръзка, но едва ли го осъзнава. Широкопола червена шапка я крие от света на другите. Варди я и скъпернически пази омаята на лицето й. Усмихва се закачливо и ме бута да стана, подавайки тънка ръка, готова да ме вдигне от жълтия пясък. Иска да лудуваме сред водните пръски. Играе й се още, предполагам.
Съблича се гола и ме поглежда дяволито. Прилича на нимфа, забравила покрай игрите да се прибере вкъщи. Очите, лицето, косата й, всичко свети, отразило тайнството, наречено живот. Дано по Пътя Бог я опази и остане толкова лъчезарна, каквато е в момента.
– Ставай, маме, да се къпем – чурулика покрай мене, а сетне се понася към водата.
Тича като див кон, усетил за първи път простора. Пляска с ръце, смее се и
не разбира колко е красива във водната си дреха
Прозрачното пуска похотливи ръце по малките й гърди, докосва женската й същност и я кара да блести като звездица. Прегръщам я, огряна от обедното слънце. Преплела се с нея, я целувам насред морето. Поднасям й пълни шепи нежност, убедена, че не бих била толкова всеотдайна към нещо, излязло от собствената ми утроба.
И докато лудуваме, огрени от лъчите, виждам как водата ми донася наситено кафяво есенно листо. Изглежда съвсем мъртво и само тя някак го оживява. Наблюдавам го, обградена от безкрая на морето, и сърцето ми се свива. Лятото си тръгва, не ще и дума. Топлината, хванала се на хоро с него, също. Не успях да се заредя достатъчно и нямам представа как ще оцелея през идещата зима… Страхът като гимнастик прави сериозен опит да се закрепи нахално върху гърба ми – не че му се давам.
Есента е много тъжна на „Албена“. Тук като по заръка в средата на август спират да се усмихват и залавят да се жалват от сезона. Неспокойни, обясняват как са заставени само да плащат… Как са все с празни джобове… Мрънкащи глупци, които напролет се връщат, забравили яда си, опорочаващи всичко наново.
Нямам време да го мисля. Дори да тъгувам. Нимфата, по детски шумна, ме дърпа да излезем на сухо. Голи притичваме бързо към ярките кърпи.
– Страхотно е да се къпеш така в морето. Благодаря ти, че ми показа – споделя впечатления тя, докато се отпуска на пясъка до мене.
Слънцето се захваща да ни суши капка по капка. Телата ни го искат до полуда, измръзнали от хладната морска прегръдка. Средата на септември е, обичайното мъртвило.
Лежа настръхнала, а тялото ми радостно отмалява.
В главата ми се обръщат думи, съзвучни с момента. Въздъхвам и захващам да й говоря за Бог, който ни е пратил слънце, преди да си тръгне, и за мига, който е посвоему вълшебен. Описвам й почудата си от листото, намерило точно мен в морето, така красиво, докато умира. За напиращото в мен желание да разкажа на останалите хора за красотата на деня ни. И как най- сетне съм готова да се влюбя, а тая мисъл ме възбужда.
– Лелеее! Всички, които пишат, са напълно луди! Никога не бих погледнала така на нещата! – с откровеността на деветнайсетгодишна възкликва малката нимфа и скача.
Притварям очи и се усмихвам. Слагам тъмни очила и се скривам. Със сигурност й изглеждам смешна, но мога да я разбера. Притежавам способността да разбирам. Това ме откроява, но извън големите мисли. Те са за други. Аз ги гледам като точки, които отбелязват владенията на небето. Отпускам се и алчно грабя от топлината. Искам да я задържа възможно най-дълго. Да й се нарадвам. Чувствам се щастлива и посвоему мирна.
– Маме – изненадва ме гласът й, – намерих листото. Подарявам ти го. Вземи и ни опиши. И да знаеш, че никога, ама никога не бих могла да те забравя.
Протягам ръка. Хващам необичайния подарък. За пореден път се дивя на онова, кое то представлява Виктория, и на необяснимата връзка помежду ни. Не би могла да ме отегчи дори и за минута. Лъжливото не я стига, докато се навърта около мене, а добротата й е присъща. Наистина мисля, че свети. Ту от деня, който като щастие се втурва в нея, ту от нощта, сдружаваща я със звездите.
Сега я няма. Тръгна за София да учи право, но есенният лист е тука. Виси, закачен върху стара паланца, насред морската ни къща. Все го гледам, докато шетам. Вади ми очите и не си въобразявам. Като календар ми напомня, че зимата иде. Празникът на лятото свършва, мило дете, и ти единствена знаеш, че трябва да укротя онова, което бушува в мен. Дали наистина трябва? Времето все ще покаже… Написах тези редове за теб, натоварена за първи път с поръка, която изпълних, защото те обичам.
Разказът е от сборника на Таня Тонева – Танна „Речник на изневярата“
0 Коментара