Седем часът. Часовникът отдавна е звънял, ама кой да го чуе. Пак е късно. Боже, защо една сутрин поне не можем да станем навреме?
— Ставай бързо, отивай да се миеш! Не се туткай, няма време!
Първо радиото, после – котлона, после – маслото от хладилника… Боже, докога всяка сутрин…
— Какво си се развикала рано сутринта?
— Мамо, няма ми чорапът…
Кафето, млякото. Писък от банята.
— Тече вряла вода.
— А бе, момиче, пусни студената!
— Ами то тече вряла от студената!
Наистина тече вряла от студената. Не знам защо.
Характерен съсък откъм кухнята. Кафето… всяка сутрин кипи, точно когато не съм до него. Дебне ме, знам го отдавна.
— Не искам на ясли-и-и!
Сега пък малкият, ще ми предявява претенции. А къде искаш? При дядо. При баба. При маминка. Все едно къде. Само не на ясли.
(Ако започвате работа точно в осем, остават само само 27 минути!)
— Спри я тая черна прокоба, не мога да я слушам!
— Стига СИ неврничил, кой ТИ е крив!
— Мамо, искам днес с обувки!
Обувки! Обувки ли? Къде са те?
— Не може днес, кално е и е студено! Докога ще го смучеш тоя чай…
Шамар. Рев. Сълзи.
Няма ми го коланът. Точно когато ми трябва, ще се скрие някъде, нарочно, разбира се.
(„Часовникът в студиото показва точно седем и четиридесет и пет минути“…)
Чантата. Торбата. Чувствам, че нещо забравям. То ще се види какво…
— Викай асансьора!
— Вземи ми якето…
Асансьорът отминава някъде нагоре. Винаги го прави, когато най-много бързам, не зная как разбира. Трябва да го извикаш от четвъртия, за да спре на шестия.
Автобусът тържествено се изнизва под носа ми. Прилича на трансокеански кораб. Точно осем часът.
Бегом от спирката до яслите. Вратата естествено е заключена. Пот се стича от мене.
Бегом от яслите до спирката. Два „кораба“ величествено дефилират и отминават. Тия не спират тука. Транзит… Транзит…
Бегом до трамвая.
Що се блъскат тия хора, не мога да разбера. Едни такива нервни!!
— Престани да бухаш, омръзнаха ми твоите вечни кашлици! Ще слизате ли тука?
Никакъв отговор.
Алиансът. Най-после! Айде, влизай, чао! И да слушаш, искам червена точка! Гууд бай!
Бегом към… Стоп! Защо бегом! Може спокойничко, ей като оня чичко там, с чантата и бомбето… Може и така, кафенце с цигарка… Чакай, успокой крачката… Поеми въздух. Не, отвътре ти кипи, кипи, кипи. Усещам, че ме гледат, сигурно пак се карам наум с някого. И не само наум. Ей го тролеят. Плътно, плътно до другарчето. Люш, люш. Една спирка – една… Кой ти я дава.
Столът, бюрото. Нещо трябваше да свърша сутринта. А, да, да звънна… ето го, излезе онуй, дето го забравих — тефтера с телефоните. Знаех си, че ще излезе.
Понякога си мисля, защо да не си родя трето дете, да си поостана една-две години вкъщи, да си почина малко от това тичане, пък после ще видим, има време… не, няма време, трябва да я прибирам от Алианса… лианса…
….
Пет часът. Тръгвай, че пак ще стане блъсканица.
Спирката. Първа и последна. Автобусът чака отсреща. Не му е време още. Ще дойде, къде ще ходи.
— Престани да се ровиш в калта, виждаш ли някой да се тика така!
Вратата се отваря. Една обувка се мушва между мен и лоста. Тумбеста чанта хвърчи от някъде и с поразителна точност пада върху седалката, на която се каня да седна. Така се пази място, а не…
Шест часът. Нашата спирка. Асансьор. Врата. Ключ… клю… ключ… взех ли го сутринта?
— Мамо, пишка ми се…
— Аз да не съм си скръстила ръцете, не виждаш ли, че търся ключа!
Вътре мирише на прегорило кафе. Първо чиниите, после прането, не обратното… я се събуй, какво ходиш с калните обувки…
— Това са ботуши!
За вечеря, за вечеря… яйца, кога ще готвя тепърва.
– Мамо, искам пържени картофи!
– Я, върви си играй!
Звън, звън, звън.
– Какво има за ядене, че не ни работи столът!
Туйто.
— Върви тогава да купиш нещо, някоя наденица там, или кренвирши!
— Мамо, има ли детско по телевизията?
Седем и половина.
(„С новините от страната и чужбина ще ви запознае…“)
— Айде, яжте бързо, че ще почва Сънчо…
(„Твоят ден започва сутрин в седем точно с чаша горещо кафе-е!“)
— Утре трябва да станем по-рано…
— Мамо, Сънчо…
(„Ида от горица…“)
— Престани да изпускаш вилицата!
— Не се заяждай с децата!
По света и у-у-у-у-у…
— Спри я тая центрофуга!
— Бързо в леглата!
— Ще ми прочетеш ли приказка?
— Нека татко ти…
Телевизионният сериал. Девет и половина. Ще четеш ли? Или ще простираш?
— Не, утре ще простра прането.
— Сутринта ли?
— Я не се подигравай!
(„О, мое легло, тъй примамливо бяло, ти раят си земен за морното тяло!“)
Някой го беше казал или написал…
— Чакай, чакай, не разбрах къде трябвало да ходиш?
– Ама ти не ме слушаш изобщо…
Слушам, слушам.
0 Коментара