Пенелопа или жената, която винаги очаква

Очакването е да живееш в спомена за изгубения рай или дори по-лошо – в надеждата за бъдещ рай, вместо да живееш в реалното настояще.

Причината за вечното очакване на идеалния мъж се корени в преувеличената представа за бащата. Дъщерите, в плен на идеята за перфектния родител, по-късно се превръщат в жени в плен на въображаемия образ на Мъжа с главно „М”.

Тези момичета се превръщат в партньорки, вечно отдадени на другия, винаги готови да пренебрегнат себе си и да се жертват за безпрекословно обичания мъж.

И дори човек да си помисли, че липсващият баща създава жени, които вечно очакват идеалния мъж, всъщност в много случаи става дума за дъщери на прекалено присъстващи, идеализирани и обожавани бащи. Защото за такива момичета

бащата е незаменим

Всяка от нас малко или много се припознава в тези дъщери. Все пак животът на жената е изтъкан от очакване – очакване на мъж, на дете, на щастие… очакване на това да бъдеш избрана, обичана, приета. Да направиш първата крачка в любовните отношения, дори днес се възприема като право и задължение на мъжа.

„Кажи кога ще се върнеш? Кажи поне ще се върнеш ли?“, пееше известната изпълнителка Барбара. Много мъже обаче така и не си идват, дори и да са обещали.

Нима Одисей наистина има нужда от чак толкова много време, за да стигне до Пенелопа? Не намира ли той всъщност удоволствие в това непрекъснато шляене?

Иска ни се да кажем на всички момичета да спрат вечно да чакат възвеличаната обич или професионалното развитие, да престанат да се държат сякаш някой друг им поставя ограничения. Както и да не обвиват в романтизъм липсата и невъзможната любов. Тъй като времето отминава и както казва писателката Алис Ферне: „Една жена не е ли по-добре въоръжена с младостта си, отколкото с търпението си?“.

Пример за такъв тип дъщеря е Антония. Тя се грижи за баща си като съпруга, напълно му е отдадена и изпълнява и най-малкото му желание. Когато той си отива, тя се посвещава по същия майчински начин на един мъж. Той обаче не желае сериозна връзка с нея, всъщност направо я използва. Струва ни се тъжно, че тя съвсем не си дава сметка за това, а живее във въображаем свят, представя си, че двамата са истинска двойка и този начин на живот й е напълно достатъчен. В същото време този господин изпитва единствено сексуално привличане към нея и я възприема като инструмент за развлечение. Антония обаче му се посвещава, грижи се за него, както се е грижила за стария си баща. Дали очаква от него обич и обвързване? Със сигурност, но дори и да не ги получи, тя се задоволява и с най-малкото.

Някои жени поемат ролята на медицински сестри

Една пациентка открито ни призна, че партньорът й прилича на баща й – по физика, по поведение, дори като жестове. Именно с този факт оправдава силната си привързаност към него и търпимостта към недостатъците и изневерите му. Стигнала е дотам сама да купува самолетните билети за пътешествията с любовниците му. Участва в организирането на двойствения му живот, но някак успява да се самозалъгва и да продължава да търпи, макар поведението му да я наранява. Отдава му се напълно, грижи се за него. Тя е като майката, като послушната домакиня, вечно чакаща го у дома.

Дали тези жени един ден ще бъдат възнаградени за саможертвите си? Дали непостоянният мъж в крайна сметка ще избере само и единствено тях? Може би. Ако са достатъчно постоянни, биха се превърнали в опорна точка на този мъж, в пристана му, в неговата винаги вярна и на разположение жена, която играе роля на майка, на сестра, на домакиня… Но дали пред тези жени съществува й друга възможност, освен да живеят във вечно очакване на един мъж, склонен да ги удостои с присъствието си от време на време?

Те твърдят, че предпочитат да търпят всичко, но не и да се откажат от любовта си; малкото било по-добре от нищо; страданието от временното отсъствие на мъжа било нищо в сравнение с мисълта никога повече да не го видят.

Бащата на Антония, бивш военен, често е пътувал на мисии и същевременно бил голям любовчия. Но тя винаги го е идеализирала, винаги е очаквала завръщането му, възприемала го е като истинско чудо… почти като Дядо Коледа. Повечето време е прекарвала само с майка си и дори са я оставяли в пансион, когато родителите й са пътували заедно. Да чака завръщането на героя, за Антония се е превърнало в навик, във втора природа.

Очакването и желанието да създадеш

Невинаги очакването е безплодно. То има и позитивна страна, когато провокира желанието за творчество. За да впечатли баща си, Мари Бонапарт започва да пише… и не е единствената.

В много случаи дамите признават, че творят заради любимия си (поне временния) – той се превръща в тяхна муза. Ала в много случаи той също е и проекция на бащината фигура, инструмент за спечелване на чаканото с години одобрение и възхищение. Това е начин да докажат на мъжа/бащата, че са талантливи, изключителни, прекрасни жени/дъщери, най-добрите. Освен това писателките например се опитват да впечатлят и издателите си, защото в тяхно лице виждат авторитета, бащата, който ще позволи раждането на книгата.

И не на последно място писателките творят, за да създадат герои, позволяващи им да преоткрият бащата. Доказателство за това е историята, написана от една от нас: момиче, дадено за осиновяване, години по-късно попада на баща си, без да знае кой е той, и се влюбва в него. Случайно написан сюжет ли е това, или плод на дълбока вътрешна необходимост? Пишем, за да съживим починалия баща, за да изречем неизказаното, да простим… Пишем, за да не стоим завинаги затворени в невъзможността да превъзмогнем таткото и за да избягаме от непрекъснатото търсене на загубената или никога неполучената от него обич.

Очакването на бащината прошка

Някои жени живеят с усещането, че са най-голямото разочарование на баща си. В едни случаи той го е изрекъл в момент на ярост, а в други – те сами си го втълпяват заради безразличното му поведение. Затова отчаяно търсят във връзките си с мъжете бащината прошка. Вечно копнеят някой да повярва в тях и да изкорени усещането им, че са разочарование. Но често така и не успяват да намерят такъв обект. Оправдават се със злощастната си съдба, но това не е съдба… В повечето случаи те избират мъже като баща си – сурови, взискателни, строги – и сами се обричат на вечна критика и отхвърляне. Така вместо да излекуват раните си, сипват сол в тях.