Жак обичаше родния си град. Как да не го обича – Париж беше най-красивият град на света. Всички обичаха Париж, идваха на тълпи. Туристи се щураха навсякъде. Отдавна беше изключено да се разходи човек на спокойствие из Латинския квартал, в Люксембургските градини или покрай Айфеловата кула. Да не говорим за живописните тесни улички на Монмартър, още по-малко за Шанз-Елизе.

Туристите търсеха типично парижкото и градът им го връчваше в изобилие под формата на кокетни кафенета, ресторантчета, фурни за хляб, сладкарници.

Бутици, музеи, кабарета, разходки с лодки по Сена.

Сувенири и дрехи, произведени в Китай, многочасови опашки пред музеите и непробиваема тълпа пред „Джокондата”, съвършено хореографирани масови спектакли в кабаретата под ярко осветление и съвременни варианти на шансони, туристически корабчета, сновящи по реката с автоматично сменящи се обяснителни записи на всевъзможни езици, разказващи за уникалните забележителности на града. Неизменно сприхавият обслужващ персонал с изкусно застинала усмивка поднасяше воднисто кафе, размразени блюда, изсъхнали франзели и кроасани, стари пасти.Туристите доволни попиваха всичко и не спираха да щъкат из Париж.

Жак не им обръщаше внимание. Откакто се беше родил във великолепна сграда в стил „Осман” на площад „Сен Мишел”, наоколо имаше най-вече туристи. Но той обичаше парижанките. Не бяха красиви, дори напротив, в повечето случаи лицата им бяха странно грозновати. Но във всяка имаше нещо интригуващо, което задържаше погледа. Като ги видеше забързани, с лек грим и червени устни, преметнат през раменете шал, голяма чанта и цигара в ръка, Жак изпадаше в захлас. Нямаше значение, че косите им често бяха мърляви, наваляни от дъжда и продухани от вятъра, вързани надве-натри и че всички носеха неизменно една и съща задължителна униформа – тесни дънки, боти на ток, шлифер. Всяка се движеше из града

в собствено облаче от парфюм и излъчваше секс.

Още като ученик, а после като студент във Философския факултет на Сорбоната Жак седеше в кафенетата и ги зяпаше как минават. Слагаше си големите очила, уж че чете, а после изобщо не ги махаше, за да може да вижда парижанките по-добре. Мечтаеше да ги познава, да знае къде са учили, с какво се занимават, кой филм им се гледа. Но още повече мечтаеше да докосва фините им гърди, да отмества гащичките им с уста. Такава парижанка от неговите мечти беше Елоди. Влезе да изпие едно кафе на бара и той не можа да откъсне поглед от малкото стегнато дупе и перфектните й крака. Така се беше втренчил в нея, че тя го заговори и скоро след това се озоваха в просторната спалня на баба му и дядо му.

Жак имаше невероятния късмет да живее в голям апартамент на площад „Сен Мишел”, на пъпа на Париж. Родителите му, прехласнати по Америка и всичко американско като немалка част от французите, бяха заминали още като студенти. Там дори не се дипломираха, защото образованието се оказало много скъпо, но въпреки това напълно забравиха да се върнат. Заживяха в Сан Франсиско и отвориха френски ресторант, където прехласнатите по Франция американци да си представят, че са в парижко бистро. Твърдяха, че калифорнийското вино от долината Напа е по-хубаво от френското и че не могат да си представят да се върнат в мръсния пренаселен Париж, където човек трябва да се придвижва под земята в претъпканото метро. Жак не разбираше какво не му харесваха на метрото. Старите тунели миришеха на реката, мръсно беше наистина, но хората възпитано си пътуваха в мотрисите и това беше най-удобният начин да се придвижат из града.

Майката на Жак беше се върнала в Париж колкото да го роди, и почти веднага си беше тръгнала обратно за Калифорния при баща му, оставяйки бебето на баба Сесил и дядо Робер. Защото в Америка много трудно се гледали малки деца. Пишеха дълги писма и изпращаха американски маркови дънки, тениски и маратонки за Жак, които по онова време в Париж бяха и рядкост, и безбожно скъпи. Баба Сесил и дядо Робер четяха, препрочитаха и преразказваха на Жак писмата, като прибавяха свои си коментари за цялото изтървано поколение на родителите му, загърбило и малкото останали във Франция след войната семейни ценности. Жак беше виждал майка си и баща си само на снимки, които баба му и дядо му слагаха в рамки и подреждаха над камината веднага щом ги извадеха от пощенските пликове.

Именно от тях двамата беше отгледан Жак в големия апартамент, трето поколение парижанин. Прадядо му бил нормандец, от Изини, собственик на мандра. Дошъл в Париж в началото на века, отворил магазин за млечни продукти близо до Бастилията и така се замогнал от ценената от парижани селска продукция, че успял да купи апартамента на „Сен Мишел”, недалеч от „Нотр Дам”, за да можел

да спи до последния момент преди църква в неделя.

Дядо Робер бе израснал с провинциалните виждания на баща си, който така и не успял да заобича нито сивотата на Париж, нито разкрепостеността и задължителното червило на парижанките, каквато била младата тогава баба Сесил, сервитьорка в кафенето под тях. Непрестанно й се подигравал и се опитвал да я превъзпитава, да направи от нея добра съпруга на своя син, майка и домакиня, дори я наел да работи в семейния магазин, за да я държи под око. Но дядо Робер неизменно защитавал любимата си, настоявал баща му да я товари само с административната работа, купувал й най-хубавите модерни дрехи и парфюми и втривал скъпи хидратиращи кремове в ръцете й преди лягане, за да не се напуква кожата й от миене на чинии.

Откакто баба Сесил беше починала, дядо Робер, за да се спаси от натрапчивите си спомени, спеше в малката слугинска стая между банята и кухнята. Затова голямата им стара спалня в най-отдалечения край на десетметровия коридор беше на разположение на Жак. Когато той въведе Елоди в нея и дръпна дългите плюшени пердета, дрехите и аксесоарите й на мига се свлякоха на купчина на пода. Не след дълго тя лежеше гола, стройна, изваяна като статуя, пушеше цигара и разказваше. Била завършила журналистическия институт, но все още замествала редовните кадри в редакциите на вестници и списания, когато я потърсят. Карали я само да се рови, да проучва, никога не пускали нейни авторски материали. Но била убедена, че все някой ден ще пробие, стига да попадне на точната история.

Елоди започна да прекарва повечето дни и нощи на „Сен Мишел”, почти не се прибираше в боксониерата си под наем в Белвил. Твърдеше, че е далеч, а и вечер там ставало опасно, кварталът гъмжал от имигранти. Жак все й напомняше, че Белвил винаги е имал специфичен чар и че когато Едит Пиаф се е родила именно там, по главната улица е минавал трамвай фуникулер. Но така или иначе, Жак нямаше нищо против тя да прекарва повече време с него в просторната стара спалня.

Елоди пушеше много и навсякъде, беше наредила дебели, високи ароматни свещи из всички помещения и ги палеше непрекъснато, за да изсмуквали дима. Дядо Робер мърмореше и ходеше по петите й да ги гаси, щяла да запали къщата. Елоди не готвеше, но пък носеше храна отвън и често

навиваше Жак да ядат в леглото, преди или след секс.

Дядо Робер ги хокаше за тези пирове в спалнята, щели да завъдят плъхове. Жак пък все го успокояваше, че от свещите целият апартамент ухае хубаво. А от плъховете тъй или иначе нямало спасение. Били част от нощната атмосфера на Париж. Статистически на всеки парижанин се падали по два плъха, така се говорело. Но всъщност истинският им брой винаги е бил една от големите мистерии на града.

Много пъти дядо Робер му беше разказвал как, като бил малък, често ходел в магазинчето за млечни продукти при Бастилията да помага на баща си. Държали кацата с масло на хладно в мазето. Веднъж някой оставил капака й открехнат и през нощта един огромен плъх се намърдал вътре. Ял, ял масло, после вероятно не могъл да излезе на заден ход от хлъзгавата каца и се удавил в мазнотията. Виждала се само стърчащата му опашка. Остъргали старателно маслото от вкочаненото му безжизнено тяло, прекарали същото масло през тензух, за да няма косми, и с усмивка го продавали на елегантните буржоазки с дантелени ръкавици до лактите, които идвали за „четвъртинка от прясното.“ После се връщали пак и пак, толкова им харесвало маслото. Нямаше как. Това беше Париж. Плъхове навсякъде.

Дядо Робер и баба Сесил се бяха отдали изцяло на малкия Жак, записваха го в най-престижните училища в Пети арондисман, за да му осигурят добра среда, гледаха дрехите и прическата му да са винаги нови и модерни, помагаха му с уроците и домашните, следяха да общува само с деца от добри семейства. Един ден Жак, около деветгодишен, се появи вкъщи с двама свои приятели – Лоран, син на бивш министър на културата, и Адриан, дете на известен филмов режисьор. Адриан бе помъкнал своя питомен плъх на каишка, изработена по специална поръчка. Пееха на три гласа стара детска песничка:

Gens de la ville qui ne dormez guère,

Gens de la ville qui ne dormez pas,
Oui ce sont les
rats qui font que vous ne dormez guère

Oui ce sont les rats qui font que vous ne dormez pas…

Scélérats,

C’est les rats…*

Дядо Робер и баба Сесил изтръпнаха от ужас, но геройски стиснаха зъби, направиха на децата (и на плъха на име Гаспар) палачинки с масло и захар за следобедна закуска и ги натириха да ги ядат навън. Категорично отказаха на Жак да му вземат плъх за домашен любимец, въпреки обясненията на Адриан как плъховете били изключително интелигентни и лесни за дресиране, а и много приятна компания. Оправдаха се, че плъховете живеят много кратко и че ако и Жак има един такъв Гаспар, ще му бъде ужасно мъчно, когато умре.

Жак след това написа дълго писмо по въпроса на родителите си в Америка, като ги помоли да ходатайстват пред дядо Робер и баба Сесил за домашен плъх, дори им разказа как веднъж, след като слязъл от метрото на „Нотр Дам” и тръгнал нагоре по стълбите, един дебел плъх се закатерил наравно с него. Състезавали се известно време и Жак победил, защото голямото дупе на плъха все се свличало и го забавяло. Отговор по въпроса така и не се получи, въпреки че баба Сесил и дядо Робер го уверяваха, че са пуснали писмото.

Когато Жак се разхождаше нощем покрай заключените паркове или по кейовете на Сена, случваше се да срещне цели орди плъхове с различни размери, цветове и дължини на опашките. Не го беше гнус, дори забавяше ход и се вглеждаше през големите си очила в мустакатите им муцуни. Беше се опитал да обясни това на Елоди, когато се прибираха заедно от кино късно една вечер и няколко космати градски гризачи изскочиха от кофа за буклук и се разтичаха около тях. Жак се забавляваше като в зоологическа градина, Елоди обаче се разпищя, халоса Жак с голямата си дамска чанта, запали цигара и го заряза в тъмницата.

Елоди в крайна сметка се прибра посред нощ на „Сен Мишел”, както правеше винаги, каза на Жак, че й било писнало от плъхове и не можела да ги понася. Белвил гъмжал от тях. На нейната улица имало не един бутик за дератизация с изложени на витрините огромни контейнери отрова, между които препарирани за декорация плъхове играят покер,

бият се с боксови ръкавици

или се кипрят издокарани с костюми и бомбета на главите. Жак наблюдаваше аленочервените й устни, сваляше една по една дрехите й и я упътваше към леглото.

Жак изпиваше с поглед Елоди, когато тя се обличаше и излизаше, когато се прибираше и се събличаше. Вдишваше наситения парфюм от голото й тяло и не обръщаше внимание как тютюнът бе пожълтил кожата на лицето й. Елоди разхвърляше много, но Жак не й се сърдеше. Примирено й се любуваше, когато веднъж тя на шега извади от гардероба официалните рокли на баба Сесил и започна подигравателно да се кипри пред огледалото. Дядо Робер ги беше купувал. Обичаше да глези жена си с хубави скъпи платове и елегантни кройки – „Шанел”, „Диор” от четиресетте и петдесетте, все емблематични модели.

Елоди гледаше на роклите като на забавни стари парцали единствено със сантиментална стойност, разсеяно слушаше разказите на Жак, който знаеше от баба си историята на всеки тоалет, и разхвърляше скъпите реликви из цялата стая, вместо да ги закачи обратно в гардероба. А роклите стояха изумително на грациозното й тяло, дори самата баба Сесил би й завидяла.

Дядо Робер обаче упорито не я харесваше.

Непрестанно й правеше забележки да се събува, като влиза вкъщи, да си прибира гримовете, пръснати из цялата баня, да затяга хубаво старите крановете на мивката, да си пуска водата в тоалетната. Нали била журналист, търсела си истории, нямало да ги намери тук. В Пети отдавна имало само туристи, да си ходи в Белвил да се вдъхновява, щом Жорж Перек го е правил, какво остава за нея, за каква се има… Елоди от своя страна се опитваше да избягва дядо Робер и непрестанно се оплакваше на Жак колко груб бил старецът с нея.

Една нощ дядо Робер стана да пусне една вода и наджапа до глезените в образувалата се на пода на банята локва. Кранчетата не бяха добре затегнати и мивката преливаше – явно се беше запушил каналът. Дядо Робер, както бе станал от леглото по фланела и без гащи, се загърна набързо с шлифера като същински ексхибиционист, грабна бутилка вино и се качи на петия етаж при Пиер, пенсиониран и алкохолизиран водопроводчик, и той вдовец. Тъкмо да се видят.

Дядо Робер започна да се жалва на своя съсед как Жак, иначе хубаво и добро момче въпреки очилата, защото много чете, все нямал късмет с жените. Брилянтен докторант по философия, догодина трябвало да завърши и да започне да преподава в университета. Бил вече на трийсет и пет, а хич не изглеждало, че скоро ще се задоми. Ясно защо, след като мъкнел само повлекани вкъщи, тази сегашната, точно като предишната и другата преди нея, почти не се завъртала у дома, а след нея само свинщина и потоп.

Какви жени са тези парижанки днес?

На зазоряване дядовците привършиха бутилката, че и още една от запасите на Пиер, слязоха обратно в апартамента на дядо Робер и съседът се захвана с инструментите си да отваря канала на мивката. Здравата се беше запушил. Така било с каналите по тези стари къщи. Навън в града как да е, там плъховете изяждат по-голямата част от боклука и спасяват положението. А тук много отпадъци заминават в канализацията и после върви се оправяй.

Пиер измъкна от сифона нещо като безформена свещ от косми и слуз – явно Елоди не само не беше затегнала кранчетата преди лягане, но не бе преценила, че ще запуши канала, като непрекъснато излива в него втечнения восък от големите си ароматни свещи, за да оголва фитилите. Водата тръгна, но чашата на дядо Робер преля. Нахлу в бившата си спалня и започна да налага спящата Елоди с мократа новообразувала се свещ. Крещеше й да си събира партакешите и да я няма, да не му се мярка повече в къщата. Втрещената Елоди до един час се беше изнесла – заедно с всички рокли на баба Сесил.

Жак спести на дядо си последната подробност и дни наред настойчиво звъня на Елоди, докато накрая компютърен глас го уведоми, че номерът вече не съществува. Скоро в културната рубрика на вестник „Фигаро” се появи дълъг материал за историческата стойност на роклите

и тоалетите на „Диор” и „Шанел”,

за безпрецедентните материи и модели, променили завинаги живота на съвременната жена в следвоенния свят.

Били открити редки екземпляри, смятани отдавна за напълно изчезнали. Статията беше подписана от Елоди Шарпие. Имаше снимки на всички отмъкнати тоалети върху добре познатото на Жак почти съвършено женско тяло, без глава в кадър. Трябваше само да не забрави внимателно да извади страницата с културната рубрика, преди да занесе вестника на дядо Робер.

Жак се ожени за японка. Мазуни. Дядо Робер не спираше да го кодоши, че я бил забърсал долу пред фонтана на площад „Сен Мишел”, където тълпи японски туристи неуморно заслепяват със светкавиците на фотоапаратите си бедния Архангел Михаил. На сватбата дойдоха старите съученици на Жак – Лоран, щастливо женен за гъркиня, и Адриан с годеницата си от Чили.

Мазуни беше дребна, с широко ниско дупе и крака, които, макар и пропорционални спрямо тялото й, изглеждаха доста къси заради плисираните поли под коляното, които обикновено носеше. Стъпваше нежно, ситно. Гърди почти нямаше, обаче изкусно ушитите й копринени блузки бяха вълшебни на пипане и миришеха на зелен чай. Но това, което беше пленило Жак, докато зяпаше минаващите парижанки от масата на едно кафене, беше лицето й. Плътните й устни се усмихваха мило, мастиленочерните й очи блещукаха, косата й отразяваше светлината като черно стъкло. Млечнобяла кожа. Приличаше на ученичка. Секс беше последното нещо, за което Жак би се сетил, когато тя със затруднение го попита на много лош английски език как да стигне до музей на име „Рувъл“, а той й заобяснява, че цял живот живее в Париж, но такъв музей не познава.

Ехидните шегички на дядо Робер затихваха, когато Мазуни свареше мизо супа с тофу или пък завиеше домашно суши. Караше я да спряга глаголи на френски. А тя беше покрила вехтите и опърпани мебели из апартамента с меки разноцветни коприни. Да можеше да я види баба Сесил.

Една вечер, след като изкараха почти целия дъждовен ден с прилепнали едно до друго тела в плътните едновремешни чаршафи на старата спалня, Жак предложи на Мазуни да се разходят по брега на реката. Дъждът беше прогонил туристите, нямаше жива душа. Сгушиха се с Мазуни в тъмното под грамаден черен чадър и тръгнаха по мокрия павиран кей. Грамадните фенери, закачени за отвесната каменна стена, хвърляха размазани конуси светлина, реката плъзгаше косо тъмносиви вълни, които се разплискваха в краката им.

Бяха съвсем сами, докато един плъх с размерите на охранен котарак и еднометрова опашка не се спусна по стената към тях. Пресече пътя им и се гмурна във водата. Жак и Мазуни се развълнуваха от появата и големината на косматото животно, спряха на ръба на кея и се вгледаха в мокрия гризач. Той чевръсто плуваше напред, но бурната река го носеше назад. Така че стоеше все на едно място. Покрай двамата под чадъра мина служител на реда, покрит с черна мушама, който ги попита техен ли е плъхът.

Въпросът му ги развесели – въпреки че не беше техен, когато големият плъх все пак отплува, а служителят на реда им пожела приятна вечер и отмина, Жак неуверено попита Мазуни дали някога би се съгласила

да си вземат питомен плъх,

да му закачат медальонче с името около врата и да го водят на разходка със специална каишка… Като незабравимия Гаспар, за какъвто толкова си е мечтал като малък. Чак не повярва на ушите си, когато съпругата му отвърна, че това би било чудесно – в древната японска култура плъховете носели късмет. 

*Хората от града изобщо не спят, защото плъховете, тези злосторници, не им позволяват. Ето ги плъховете, идват… (фр.). – Б. а.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара