По-лесно е да обичаш някого, отколкото да живееш с него

Когато се нанесох да живея при приятеля си, се промениха много, много неща. Не че връзката ни се пропука, но улегна повече, отколкото ми се искаше. Да, надявах се на безгрижие, на дълга и спокойна любов, но не мислех, че това значи да се откажа от гъдела и тръпката на неизвестното. А се оказа точно така.

Във всяка връзка има доста загадки – това страстна любов ли е, дълбока обич или просто търпимост по липса на нещо по-интересно? Има още много въпроси, които жените си задават за любовта, и щом четете това списание, значи сте наясно със себе си и знаете какво имам предвид. Но едва ли знаете отговорите, просто защото те винаги са различни – с всяка жена, с всеки мъж.

Една приятелка твърди, че всички любовни истории са като питки – замесваш тестото, подправяш го на вкус, оставяш го да бухне и втаса, но трудното идва при печенето – питката може да остане сурова и клисава, да прегори, или пък, което е истинският майсторлък, да се изпече равномерно – отвътре – мека, отвън – с хрупкава коричка. Галя трябва да е била гладна, за да опише нещата така, но има нещо вярно в думите й. Та, когато се нанесох да живея при моя приятел, разбрах колко глупави са всички рецепти за безоблачна любов, които ни заливат отвсякъде. Има купища томове по сергиите, пълни с прозрения като:

„Дръж го изкъсо, той трябва от самото начало да знае

с кого си има работа“ или „Бъди толерантна и го остави да прави каквото си иска/тогава сам ще се връща при теб.“ Не мога да пропусна и една „крилата“ дефиниция за мъжа и неговите щения – „ТОЙ Е КАТО ТИГАН – ИСКА ГЪРБЪТ ДА МУ Е НА ТОПЛО, А КОРЕМЪТ МУ ДА Е ПЪЛЕН и ето го щастлив“.

Толкова за рецептите. Защото никъде не пише какво да правя, когато звънне старо гадже на приятеля ми и настоява да му предам, че го обича. Добре, ще му предам, след което си знам, че ще му извъртя такъв скандал, та ще избяга чак на Камчатка. И после няма да помогнат цяла седмица романтични вечери на свещи, нито вани с благоуханни масла, както съветват в книжките за приласкаване на любимия след скарване.

Какви свещи и масла, когато се чувствам безпомощна да се справя дори с едно от всички нагли създания, които ме заобикалят? В наръчниците за любов не се казва как да реагираме, когато сме сериозно скарани с любимия, и в този момент колега ни кани да си говорим красиви думички насаме. За това можем да научим нещо само от вицовете в шоуто на Слави Трифонов, но те не са това, което ми трябва, за да се чувствам щастлива. А вие?

Чак когато заживях с моя приятел, осъзнах, че светът не е за двама, както се пее в един шлагер. Докато ходехме когато и където си поискаме, не ни интересуваше никой друг, само нашето взаимно удоволствие. Тогава само кимвах на съседите му, почти без да ги различавам, не обяснявах на родителите си с кого излизам и заминавам за уикенда. Сега се озовах заобиколена от хора, които ме питат с очи – коя си и какво правиш в тоя блок, няма ли да се ожените, докога ще идваш недоспала на работа.

Преди с него винаги ни беше приятно,

независимо дали отиваме на кино или на джазклуб. Сега не винаги можем да се опазим от лошите си настроения, излизаме все по-рядко, защото „нали така и така сме заедно, защо да ходим по кръчми, като можеш ти да сготвиш много по-вкусно.“

Оказва се, че много по-лесно да обичаш някого просто така, без ангажименти, отколкото да живееш с него – съжителството изисква усилия, но без тях любовта умира. Това го казва Глен Клоуз във филма „Обрат на съдбата“, но ето че поне в емоциите Холивуд и София си приличат.

Хората навсякъде по света се терзаят от чувствата си. Мъжете много си падат да имат до себе си нежна, крехка, фина и ранима жена. Обичат да се държим така, все едно сме инвалиди и

не можем да направим и една крачка без тях,

Наистина, те явно много се дразнят от прояви на чувствителност като сърдене и плач, но си припадат по лигавщини. „Миличко, не мога сега да изляза с тези обувкиии. Виж как ми убиват на краченцето!“ Или: „Моля ти се, захарче, не ми носи от Лондон никакви подаръци! Е, може да ми вземеш само нещо мъъъничко, една гривничка, нали, любов моя?!“ Ако сте от жените, на които им се повдига, като чуят нещо такова, няма да ви е лесно с мъжете. Като на мен. Не умея да се глезотя така. Но се убедих, че доста от тях са будали и подобни локуми им разтопяват мозъците като нов асфалт. Аз не искам това да се случи на моя приятел, но го гледам как поддава на разни простотии и се дразня ужасно.

Негова колежка звъни посред нощ и му шушне в джиесема, че си е забравила чантата в офиса и сега, в три и половина през нощта, тази чанта й трябва ужасно много, а нямала ключ от канцеларията. И той скача да носи чанти през града! Как да му обясня, че това е

постановка и го манипулират с гъделичкащ глас?

Преди да заживеем заедно, тези изпълнения ми бяха спестени. Просто не знаех за тях и бях ведро същество, доволно от това, което има. А сега съм много объркана. Копнея той да ме глези и разсмива както преди, да си говорим глупави наглед неща, които ни забавляват. Не знам как да му обясня какво точно липсва, пречи и продънва отношенията ни. Той се мръщи, заявява, че не знам какво искам и си противореча. И цитира мисълта, че „Жената е единственото създание, което не може да бъде определено в две последователни изречения.“

А за мъжете какво да кажем? Те не си ли противоречат? много от тях са вечно объркани и когато постигнат това, което искат, вече не го искат, защото все нещо не им достига. Сигурно е нормално, но те искат да бъдат успокоявани, галени и поощрявани също толкова, колкото и ние, жените. Май ще излезе права една моя бременна колежка, дето се тюхка, че бебето й ще се роди в зодия Риби. „Прекрасна зодия“ – казвам й аз, която не пропускам хороскоп. „Да, ама

много са чувствителни, милите, много ще страда

и ще пати от разочарования. Дали да не се напъна да родя водолейче – те са по-силни натури“, шегува се тя.

Ясна е работата – много сме чувствителни ние двамата с моя приятел. Трябва да си перде, да не ти пука от нищо и от никой бивш или бъдещ дразнител, който ще се меси в живота ти. Бъдещето е на жените стръвници, на жените с мъжка психика, на тези, които имат сили да си се харесват такива, каквито са, които не хленчат и не се самосъжаляват. Радостното е, че този тип дами стават все повече, тъжното е, че аз не съм от тях. Какво да правя тогава? Сетих се. Като начало няма да планирам нищо освен едно – всяка сутрин ще се събуждам с мисълта, че този ден ще бъде по-хубав от миналия.

Няма да кроя бъдещето,

ще гледам да задържа това, което имам, но не с цената на всичко. Трябва да се живее по-леко въпреки всички мои и чужди грижи. Няма да се терзая кой какво си мисли и какво казва. Ако оная звънне пак да търси моя приятел, ще го оста¬вя сам да си решава какво да прави. А, и още нещо – спирам с хороскопите, край. Не искам да знам какво ме чака другата седмица – искам да ми е хубаво днес.
Катя Йосифова