„Най-страшното, което ми се случи, е, че така и не успях да родя дете. През 1990-а, когато започна войната, бях на двайсет. Тя продължи през следващите десетина години и не беше време за раждане на деца, а аз ставах все по-възрастна и възрастна. През 1999-а бях на 29 и прецених, че няма за кога да чакам, но тогава ни атакува НАТО. Най-близката ми приятелка раждаше в момента, когато болницата беше атакувана… същинска трагедия… даже не искам да описвам детайлите, защото са ужасни… Тогава бях убедена, че този свят не заслужава да раждам деца. После дойде мирът, аз спечелих някакви пари, казах си: ето, ще си купя апартамент и ще родя дете… но времето все не идваше. А сега съм на 37 и всичко вече е зад мен…”
Биляна Сръблянович, най-популярната сръбска авторка на пиеси
І.
Странно нещо е женската душа.
Странна е майката, странна е сестрата, странна е бабата, странна е свекървата, сложни и особени са всички тези жени, живеещи в още консервативното българско общество. Още по-странна обаче е женската душа без деца около себе си – клонинги или оксиморони на любимия, омразния, близкия, далечния. Разбира се, всичко е индивидуално и относително. Безспорно няма как жени тип Пенелопа да се развихрят волно като Сара Бернар, Едит Пиаф, Хана Аренд или Дора Габе, окупирани от малката войска на вечно гладните за внимание невръстни диктатори. Непредставимо е някак. Вероятно затова по правило великите дами, общественичките и творците, съзнателно или не, нямат деца. Макар и тази липса рано или късно да се превръща в драмата на живота им.
Във финала на френския филм „Животът в розово” за кралицата на френския шансон великолепната Марион Кортийар в ролята на умиращата Едит Пиаф съжалява за две постигнати, но умрели неща в живота й.
Любимият и детето.
Този кадър е толкова мощен и естествен, колкото и стихотворението „Болка” на Блага Димитрова, описваща всичко, свързано с жената на тоя свят, като болка: от раждането до превръщането й в жена, а после и в майка – до смъртта. Просто и гениално като живота.
Вероятно в България
почти няма жена, която да не е правила аборт.
Поне веднъж, а нерядко и по няколко пъти. Вероятно майките на тези жени (това нещастно, изгубено, позастаряващо вече средно поколение, голям процент от чиито представители стигнаха до самоубийства или емигрираха в началото на промените), чиято младост е минала точно по време на тоталитаризма, са забравили това-онова, но със сигурност си спомнят две неща. Първото е ергенският данък, който младите тогава са плащали заради личния си избор да не родят дете.
Второто е зловещият експеримент, който гениалните властимащи са си позволили да направят с българските жени
преди няколко десетилетия, налагайки им със закон забраната за аборт. Известно е, че вследствие на тази идиотска забрана измряха доста жени, на които се е налагало да правят нелегален аборт в чудовищни хигиенни условия. Подобни забрани по обясними причини се срещат в католическите общества или в арабските държави. Кое от двете сме ние?
ІІ.
Странно нещо е човекът, особено homo balkanicus. На тези земи и народите, и верите им са странни – може би защото са твърде объркани. Необясними неща взеха да се случват в обществото ни, откакто официално бяхме приети в голямото европейско семейство. Ето само два красноречиви примера. Църквата в Северна България започна публично да преследва общинския драматичен театър, понеже си е позволил да упражни правото си на репертоарен избор, като представи класическа ирландска драматургия, иронично засягаща темата за отцеубийството. Църковното настоятелство в една друга част на страната реши да се изживява като пряк наместник своя „шеф” (онзи в небето, разбира се) и така се набърка в някои съкровени и индивидуални теми на обществото ни.
Повече от ясно е, че неуспешният експеримент с абортите
навремето е бил дело на някой от престараващите се „политици”, втренчени с гняв както на правото у нас да се изповядва публично каквато и да било религия, така и на свободата човек сам да реши колко деца да има (стига да е готов за подобно предизвикателство). Доста неясен обаче е парадоксът, който се случи тази пролет у нас – шепа православни свещеници изведнъж решиха да подхвърлят в публичното пространство гениалната
идея със закон да се забрани абортът
И на всичко отгоре настояваха за национално внимание към този страхотно важен за българското православие и неговите пастири проблем.
Църквата атакува жените в България?! Критиките бяха възбудени от изповедта на една гинеколожка, която си е признала без бой. Съзнателно извършеното престъпление, какво друго. Загриженият свещеник решил, че още докато е в затъмнената стаичка, трябва да я склони да си смени професията. А жената от години работи в болница и проблемът й е, че от време на време все пак й се налага в името на нормалното човешко право да избереш какво да направиш с тялото и живота си – да извършва аборти. Как да се откаже от достойното си, напълно хуманно препитание? В името на какво?
В крайна сметка непослушната мирянка беше отлъчена
и с това многострадалният й образ заприлича повече на персонаж от Средновековието, отколкото на съвременна скромна жена от… Сливен. Представете си, колизията е в това дали да се откаже от Хипократовата клетва или от вярата… Вследствие на нейния смел отказ да престане да работи това, което все пак й е работата,
горката лекарка почти бе анатемосана –
тя, виновната, за църковното настояване официално да се забрани абортът в България.
Като човек, който никога не е плащал ергенски данък, и като жена, която досега (слава богу!) не е правила аборт, сигурно нямам право да засягам темата така лично и дълбоко. Но като гражданин, който плаща всевъзможни данъци в тази страна, не смятам, че е правилно да се крие определена позиция, засягаща личната свобода на поне половината от все още сричащото азбуката на демокрацията хаотично българско общество. Буря в чаша вода, ще си кажат някои. Може и така да е, само че чашата е собствената ни ограниченост, а „бурята” – подпърхващите комплекси, ядове и страхове.
0 Коментара