Почистена, готова, чудесна, на четири педи под мозъка

Лежа на операционната маса и дишам само от носа до гърлото и обратно. Упойката е схванала всичко от стомаха ми надолу и там е приятно топло. Имам чувството, че сърцето ми е пияно и всеки момент ще поиска да ме изостави, а дробовете ми се повдигат едва-едва. Все едно ето това вдишване вече ще е последното, а гледката, с която ще се разделя с реалността, ще е този зеленикав, изгладен с ръбове хирургически чаршаф, опънат пред носа ми като параван, за да не виждам какво се случва с другата половина от тялото ми.

Усещам само как се поклащам, защото докторите ровят нещо в мен от другата страна, бързат, чувам металното притракване на инструменти и някакви тихи команди. Над главата ми анестезиологът казва на интернистката, че по-късно тая вечер заминава на почивка.

Делничността на разговора им ме изумява – как така някой нещо ще си говори за почивки, когато аз лежа тук и раждам…

Дъщеря ми се роди много бързо след това. Изплака, показаха ми я зад паравана, а после я отнесоха да я къпят и обличат. На масата останахме аз, докторите и тялото ми. Пак тракат инструменти, пак усещам как ме лашкат насам-натам, а долната част от мен още е безчувствена, но приятно топличка.

“Хайде сега! Готови сме да прибираме матката!”,

чувам бодрия глас на гинеколога. Под операционната шапчица косата ми започва да се изправя. Сърцето ми изтрезнява светкавично, а аз поемам дълбоко въздух.

“Ама тя къде е?!”, питам.

“Ами ето тука, навънка, до мене – отговаря ми докторът – ей сега я прибираме обратно почистена, готова, чудесна!”

Матката ми. Моята матка.

За първи път беше напуснала пределите на тялото ми. Беше принудително емигрирала от отговорността си да седи мирна в долната част на торса ми и да ми търпи женските работи. Лежеше там, в металното легенче на опериращия, и тихо чакаше да я анимират след раждането, в което и двете участвахме. Изтерзана сигурно повече от мен,

Току-що освободена от деветмесечния товар,

който отпреди няколко минути вече е мое дете.

“Да прибирате всичко, дето ми е навънка и да го оставите точно там, където си беше!” Разпореждам се от безславната си позиция на трийсетгодишен човек с разрязани органи и неподвижни крайници, който ей сега стана майка за втори път. Първия го помня също толкова добре, но там с матката ми не се срещнахме – тя пак така свърши огромната работа, а аз бях заета да викам от болка вместо нея и да се опитвам да й помагам. Знаех, че е там някъде, вътре в мен, разпъната до безкрайност, излиняла от изхранване на моето бебе, но изобщо не мислех за нея. А сега… сега е друго. В легенчето на доктора е, ако искам, мога да побутна с пръст завеската пред носа си и дори да я видя.

Такава, каквато е – къс розово-синкава плът.

Отпусната там като къс месо за готвене, преди отново да я върнат в тъмната стая на тялото ми… как беше…“почистена, готова, чудесна“.

За първи път реално осъзнах, че имам такъв орган, когато получих първия си оргазъм. Не беше по време на секс – по време на плуване беше. В онова време трябва да съм била съвсем ранен тийнейджър, или дори 11-12-годишна. Тренирах плуване усилено, прекарвах в басейна по четири часа всеки ден. При една поредна километрична поредица от смяна на стилове, докато довършвах 200-тате метра гръбен бруст, ниско долу в тялото ми,

точно между двете кости на таза,

се случи онова свиване, което тогава по-скоро ме изплаши, отколкото да ми достави удоволствие. Спомням си усещането за нежно стягане и отпускане, после отново и отново, там, в дълбините ми, в място, което досега не бях усещала, освен при наскоро настанилия се в живота ми мой менструационен цикъл. За разлика от него, сега не болеше, просто беше странно и някак независимо от мен. Не знаех с какво съм го предизвикала, даже се изплаших, че може да продължи твърде дълго и така да ми попречи на тренировката. Но чудесно си спомням плътното чувство, осезаемото усещане, че вътре в мен има една моя много особена част, с която съм специално свързана. И с която оттук нататък трябва да живея в

мир, хармония и взаимно разбирателство.

Същата вечер вкъщи направих това, което всяко момиче прави в някаква възраст – огледах с огледалце половите си органи. Нямате представа колко плаках! “Толкова съм грознааааа!” ревях с пълно гърло пред майка ми, на която нямаше как да кажа къде точно и защо съм грозна. А тя, милата, в чудо се видя и се изкълчи да ми обяснява какви очи, каква усмивка, каква кожа и какъв правилен нос имам и затова нямам никакво основание да не се харесвам. Е, аз иначе си се харесвах. Не се харесвах само “отдолу” – с онези странно извиващите се меки, плътски части, зад които някъде навътре трябваше и да е тя – матката. Онова нещо, дето го бях виждала само един-два пъти прилежно нарисувано в учебници, където приличаше на някаква странна амфора с незавършени кръгли дръжчици отстрани.

Години по-късно, когато вече спях с гаджетата си и без стрес и страх изпитвах оргазми, не мислех за матката си. Какво има да й мисля – тя си е там, свива се, за да ми достави удоволствие, водя я на лекар един път в годината, не ми е създавала проблеми. В една компания имахме приятел студент по медицина. Всеки път, като се събирахме, го бъзикахме на някаква медицинска или физиологична тема и той се впускаше с плам да ни обяснява това, което беше научил. Умирахме от смях, защото се опитваше да ни разиграва процесите в тялото, превъплъщаваше се в разни органи, много артистично успяваше да ни предаде една базова медицинска култура. Разбира се, че при едно всеобщо студентско напиване, стана дума и за физиологията на жената. Веско тук се почувства особено вдъхновен, защото също като мен се възмущаваше как не умеем

да говорим свободно за пола и сексуалните си функции

и колко измислени думи сме си нагласили да изразяват това, което вече езикът е назовал. И така, за да ни обясни нагледно как точно работи женският полов механизъм, Веско се изправи пред нас, вдигна двете си ръце настрани и сви юмруци. “Ето този юмрук – рече Веско и размаха дясната си ръка – е десният яйчник. Този тук (размаха лявата) е левият. Самите ми ръце са тръбите, а аз… ами аз съм матката!”

Е, много ясно, че едва не се напикахме от смях! Веско, възкръгличък, нисичък и почти без врат, стърчеше с разперените си ръце-тръби и юмруци-яйчници и твърдеше, че е матка! Така и си остана в компанията – Веско Матката. И днес си е лекар. Не е гинеколог, занимава се с неврохирургия, ама ние пак така си му викаме. Даже на някакъв конгрес, където бил с друг приятел от онези години, също лекар, някой  недочул как точно го нарича приятелят, и накрая любезно го попитал “А каква е тясната специалност на д-р Матков?” Ами още си се смея, като се сетя…

Иначе имам три аборта. Два нарочни и един спонтанен.

Първият нарочен беше в края на първия ми брак. Преживявах ужасни три години, а последните месеци бяха истински ад. Намерих си гадже. Страхотен, красив, секси – всичко, от което имах нужда като разбита, бита и забравена съпруга. Правехме секс с чувство на саморазрушение – и двамата някак се изнасяхме от световете си така. И на четвъртия месец забременях. Имах две деца и тежка процедура по развод. Гаджето ми беше ерген, живееше на един таван в центъра, работеше каквото намери и общо взето търсеше себе си. Когато му казах, че съм бременна, каза “Колко ме е яд на мене си, че в ето такива моменти съм толкова безхарактерен!” И така безхарактерно не ми предложи нищо по-различно от това, което и аз имах като решение – аборт. Иначе какво?! Цъфвам с две деца, корем и един куфар пред вратата на таванчето и заживяваме щастливо… Или давам повод на тормозещия ме мъж да ме тормози още и дори евентуално да ми вземе децата при развода. Защото тригодишният брачен тормоз не е нищо в съда пред една четириседмична

извънбрачна бременност, нали така?

Вторият ми аборт беше много обмислен и от двамата. Бях на четиридесет, само преди няколко месеца бях срещнала мъжа, за когото съм омъжена в момента, опознавахме се взаимно, но нямаше как да живеем заедно. Забременях въпреки хапчетата, просто имало да става. И се изплаших, че може би изглеждам като жена, хванала “последния влак” в лицето на неангажирания западноевропеец, която непременно иска да го задуши с едно прибързано детенце. Деца аз вече си имах, а той не се чувстваше още съвсем комфортно във връзката ни. Пък и никак не мечтаеше да има деца. И така трябваше да преценя какво искам – да запазя връзката си или да се натоваря с трето дете, което може би ще трябва да гледам отново сама, ако тя се разпадне. Предпочетох аборта. До ден-днешен ми е много мъчно за това,

защото третото ми дете ми липсва.

Но не съжалявам за избора си. Заради другите си две деца, заради  мъжа, с когото съм избрала да бъда, заради себе си, защото си позволих да правя нещата, които ме  карат да се чувствам реализирана извън майчинството.

Третият път беше най-драматичен. Бяхме вече семейство, навърших 45 и гледах в обратна на бебетата, пелените и детските ваксини посока. Когато цикълът ми закъсня, реших, че влизам в критическата. Поплаках си хубаво, повървях в студените сутрини на парка до нас и реших преди да отида на лекар, да си направя тест. Оказа се положителен. Докторът го потвърди. Каза да отида на преглед след месец. Бременността ми продължи девет седмици и половина, като онзи едноименен и много секси филм. Всичко просто изтече в канала на тоалетната, докато се усетя. Другото са медицински подробности.

Почистиха ми матката.

Изсмукаха останалото от желаната ми късна бременност и ме оставиха мислено да се разделям със способността си повече да бъда майка. Един лекар ми каза да съм спокойна – скоро внуците ще дойдат. Идеше ми да му извадя топките през гръкляна. Наревах се хубаво, дойде мъжът ми, прегърна ме и каза, че ще опитаме отново. Знаех, че няма как да опитваме – на 45 и тази случайна и неизносена бременност беше чудо. Концентрирах се в други неща. Някаква част от болката преодолях. Една друга няма да преодолея никога – просто ще трябва да си живеем двете. Трите всъщност – аз, болката и матката ми. Защото само тя и аз знаем как минахме през всичко това.

Мислех си наскоро защо за някой дързък, смел човек, се казва, че “има топки”? Тестисите всъщност са едни доста нежни органи, които не търпят агресия. Защо не се казва “има матка” за еди-какво си, след като матката е неизмеримо по-силен човешки орган?

Матката носи тежко, сменя формата и размера си,

преживява бременност, в която пази и храни плода, и раждане, в което може да й се случи какво ли не. Матката не просто бележи способността ни да износваме и раждаме деца, но и нашата женственост като цяло. Затова и толкова жени, въпреки късната за раждане възраст например, страдат, когато се наложи този орган да им бъде отстранен по някаква причина.

Матката ми не е просто кътник, нокът или зъб – тя е сърцето на моята женственост. Тя е природата ми. Само моята, лична природа – такава, каквато никой не може да ми отнеме, да си присвои или да обуздае за каквито и да е цели. Матката ми е част от мен, тя не принадлежи на никого другиго. Тя зависи от мен, аз завися от нея, но в нашия тандем само аз решавам какво да правим двете. Тя живее толкова, колкото живея и аз.

Не може да остане жива, ако е извън мен,

но аз мога да продължа и без нея. Защото аз съм тази, която мисли, преценява и избира, не матката ми. А нали мисленето ни прави хора – иначе досега да сме все още по пещерите и от матките ни да излизат питекантропи на тумби.

Нещо, което хилядолетия по-късно, днес, се появява като обществен вопъл за насърчаване на раждаемостта.

“Дайте си матките, момичета – взеха да ни крещят разни политици и шоумени – че трябва да ги пълним с българчета! Свободни сте да си ги носите, но не и да решавате какво да има вътре в тях!” Така нашите

скрити в телата ни матки

изведнъж станаха по-интересни от самите нас. Пльоснаха ги в натъпканите с национални идеали легени на съвременните обществени водачи и зачакаха да видят какво ще правим без тях. Ще дръпнем ли перденцето да им помахаме за сбогом, ще си ги подберем ли с наведени глави и издърпани уши, ще им се посветим ли, или направо ще си ги сложим в главите вместо мозък. Само че, докато тия с легените чакаха, матките ни отново се приютиха в телата ни. Там, където им е домът им – точно под мозъка, само четири педи по-надолу. Защото дори матките ни знаят, че извън нас, човеците жени, те са просто къс розово-синкава плът, която прилича на парче месо за готвене.