Докато се колебаете, обмисляте и нерешително хвърляте боб на възможностите, които животът ви предлага, те ще се изнижат тихомълком покрай вас.
Казват, че хубавите неща стават бавно. Хайде де! Можете ли да се сетите за поне едно хубаво нещо, което е станало бавно? Едва ли. За сметка на това на мен току-що ми хрумнаха десетки чудесни неща, които са ми се случили изненадващо бързо, прелетели са край мен, хванали са ме за гушата и аз съм успяла да им се насладя, защото съм реагирала на минутата.
Нали помните, че животът е това, което се случва, докато кроим планове за него. Има хора, които просто така са устроени – не обичат резките движения, бягат от изненадите през глава. Те предпочитат монотонността на спокойствието, навика, всекидневието, което им създава чувство за сигурност.
На мен обаче то ми създава единствено чувство на скука.
Затова гледам да се закача за всяка добра възможност, която съдбата ми отваря. Препоръчвам го и на вас. Това е начинът да не съжалявате за пропуснатите шансове един ден, когато старостта ви поиска равносметка. Разбира се, монетата има и друга страна. Втурнете ли се през глава към случайността, можете да навлезете в дълбоки непознати води и после да си патите. Но как ще спечелите шестица от тотото, ако не пуснете поне един фиш? Затова не отлагайте решенията. Особено смелите.
Познавам една жена, която постоянно се канеше да отслабне. Ама хубавка жена е, просто сложи доста килца отгоре си. Нейната диета започваше все в понеделник. Така и не разбрах кога ще дойде този заветен понеделник. Тя имаше мъж, който я обичаше и пълна (или поне така и казваше, когато тя настойчиво питаше дали е хубава). Дали тя го обичаше или не, остана загадка, но във всеки случай й беше комфортно да живее с някой, който не й натяква кусурите. Затова не се тревожеше и не бързаше. Хареса си една диета с ананаси, та трябваше да чака сезона на ананасите Ама когато най-сетне той дойде, се оказа, че само с ананаси нищо няма да се получи, трябвало и гимнастика. После чакаше няколко месеца да събере пари за да си купи велосипед. Накрая все я досрамяваше да се изтъпанчи по клин пред целия блок, за да обикаля градинките с колелото, и обясняваше, че времето не е подходящо за спорт. Велосипедът хвана ръжда на балкона, а
ананасите пак изчезнаха от пазара.
Затова моята позната си ходеше със старите огромни дрехи, кътайки в кьоше мечтите си за времето когато ще й се услади да си купи минижуп. (Изпитвали ли сте някога срама от 20-годишна продавачка, на която сте поискали малка черна рокля 56 номер а тя ви е погледнала с оня специфичен жесток поглед на стройните дълги крака?)
Жената отиде в командировка и там срещна Него. Някакъв лекар от Дания. Влюбила се, както умеят да го правят само скучните наглед жени на средна възраст със здраво семейство. Както ми е разказвала десетки пъти, той въобще не е разбрал какво се е случило. Излезли, вечеряли, разходили се, датчанинът дори нагазил в парка за най-хубавата роза, целували се и в разгара на страстта тя се прибрала сама в стаята си.
Само заради страха, че той ще се отврати от нейното тяло,
на което никак не могат да се надянат жартиери и фино бельо. Защото все чакаше ананасите и велосипедът да съвпаднат с хубаво време. Ей такива ядове може да ви докара до главата глупавата тактика с отлагането. Зная още много подобни случаи, когато назландисването, протакането и страхът да поемеш отговорност за собствените си действия затриват щастието.
Аз например така и не успях да кажа на учителката ми по литература, че не кой да е, а любимата й ученичка, отличничката на класа в мое лице, е изгорила дневника. Жената се побърка и отиде в някаква клиника. Лудостта й нямаше нищо общо със забравената история с дневника естествено, но тя до последния момент знаеше, че аз съм образцова. Образцова – дрън-дрън. Още не съм отишла на свиждане. Ще го направя някой понеделник.
А иначе майка ми все ме е учила да не отлагам.
Защото, докато тя пресмятала как да каже на баба ми, че иска да се омъжи за оня хаймана Жоро, на хайманата му писнало дачака, взел влака за Белград и после за 5 дни се озовал в САЩ. Ако не беше страхът от баба, аз нямаше се появя въобще на този свят, ама майка ми съвсем не се сеща за тези неща. Затова, когато веднъж сестра ми обяви пред семейния съвет, че на другия ден хваща влака за Попово, за да заживее там с някой си Жоро (отново!), който иска да прави ферма, и ще прекъсне консерваторията, майка ми само се подсмихна.А бях сигурна, че поне ще изпадне в нервна криза.
Имам приятелка, с която следвахме заедно. Тя се омъжи, ама оня се оказа мръсник и набързо се разведоха. Някъде по времето, когато къщата им се раздираше от скандали, на приятелката ми й откриха рак. Много рядък вид рак, цяла находка за родната медицина. Тая находка вкара баща й в гроба. За известно време бях прекъснала връзката си с нея, навярно заради гадното усещане, че не мога да й помогна. Скоро я видях да бута детска количка в една градинка. Беше се разхубавила. Имаше едно прекрасно момиченце и живееше сама с него.
Не знаела кой е бащата.
Била решила, че трябва да живее бързо, докато има възможност. Лекарите се смаяли, когато я прегледали след раждането. От находката нямало и следа. Разделихме се бързо, защото тя трябваше да ходи на фризьор. Имаше среща за пробни снимки на някакъв чужд филм, ама made in BG. Казали й, че ако се подстриже нула номер, я взимат. Нямаше никакви колебания.
0 Коментара