Жадувана целувка, очакване, дързост, огледални грешки, полет, поезия – няма синонимен речник в света, в който да се поберат всички слова, съдържащи смисъла на младостта… Тя е лично обогатяване, велик растеж и рожба на безчет поколения.
Опитвам се да я нарисувам, без следа от претенции. Бих започнала от очите. След първия дъх те започват да променят цвета си, наслагват се нюансите на живота, поемат от пъстротата на чувствата. Погледът се променя неотменно и търси в разноцветието на съдбата истини и справедливост, до онзи момент, в който боите се изчерпат и настъпи умората, подаваща черно-бели цветове.
Младостта е в палитрата на погледа
и способността да я отразява, като очарова всеки път. Тя е усмивката, в която срещаме живота на предците и наследниците, сълзите, за които сме готови да разкъсваме със зъби, победа на силата на духа, попила в корените на рожбите ни.
За да си млад, трябва да имаш време за борба и въпреки пораженията да останеш красив – тялом и духом! Така рисунката ми се превръща в портрет на времето.
Дали младостта не е визия, вкарана в рамка с рецепта за спиране дълбочината на погледа!
Картините на майсторите излъчват звуци, ухания, провокират спомени, предават чувства, носят утеха и вяра. Затова са неповторими и ненадминати, затова са съзидателни и безценни. Такъв е портретът и на младостта – тя носи тайно обувките на мама и гордо тропа с крачета, воюва, въоръжена с храбростта на поколенията и създава живот, мрази войната и ненавижда предателите, готова е да утеши наранения и да подкрепи слабия.
Портретът на младостта е ярък
и многоцветен, уникален, безценен и незаменим, защото ТЯ е творец, любов и вдъхновение.
Защо обичаме децата си!? Не, защото са млади, по всяка вероятност красиви, и са наши продължители! В обвивката на младостта, те са вдъхновители – съприкосновение с магията на природата, те са отговор на необяснимото – неугасващата любов, те са извор на необозримото – силата на духа и вярата в доброто. Дали някой е успял да нарисува толкова всеобхватно разтърстващ и всепоглъщащ ни портрет! Това е дело само на младостта. По сила и вдъхновение, нейните творби се родеят само с тези на природата. Тя е живата памет, музика от тържества, тайфуни от прозрения, вулкани от обич, урагани от смелост… Тя е ПОБЕДА!
Единственият й грях е, че е рожба на човека!
Допусне ли да не помни поуките и пораженията от времето преди, осмели ли се да забрави наследените ценности, пропусне ли миг красота, предаде ли вярата, тя оглупява и остарява…
Погледът посивява, душата става зелена, смехът побелява, тропотът на токчетата отшумява. Звуците от портрета са въздишки, а палитрата от цветове са хаос от нюанси в сиво… Да, остарява… Забрави ли мечтите си, пропусне ли усмивката на дядо си и прекърши ли дървото, посадено от него, забрави ли борбите на смелите – приключва с победния си път!
Поредният LIKE в системата няма да я спаси! Там е мястото за други портрети, които не кипят в стремежи за свобода, не горят в безрезервна любов, не познават уханието на пролетта и бурите на съзиданието.
Тези портрети си купуват цветовете
и боите за тях – уханието на люляка в парфюм, загарът на лятото в бутилка, изгревът на слънцето от някой сайт и смелостта от победите на някой друг. На тези портрети им бяга личната гордост, познанието от съприкосновението и неизменния сблъсък.
Портретът на младостта излъчва багри от дръзновение и белези от страстно изгаряне в стремежи. Той носи цветовете на лавата от жертвоготовност, кървавочервеното на познанието, залезнолилавото на нетърпимостта и сияйнобялото на гордата непримиримост. От него звучи музиката на вярата в онези, които с любов, копнежи и дързост са дали дъх на младостта ти. Пропуснеш ли това, остарял си, когато си прогледнал…
На петдесет съм, даже и една. Изглеждам сигурно на повече. Опитаха се да ми отнемат паметта, с един замах, чрез ръката на смъртта… Но не забравих, не се простих с гордостта и не предадох любовта на хората – преди и след сега.
По-млада съм от всякога, не мога да предам децата си
и дишам в стъпките на обичта. Не се превърнах в сива клонка, а можех да се сгърча до невъзможността. Имах право! Но нямам право да забравя цвета на белите кокичета и мириса на пролетта, в която мама ме нарече своя дъщеря. Нямам право да предам на синовете си усмивката и вярата в мен. На старостта ли да поверя пчелното жужене по уханните цветя на Баба! На сивото ли да оставя сватбеното венче, което Татко е дарил на Мама! Как да забравя пеещите налъмки, направени от Дядо ми…
Рамката на портрета на младостта никога не може да се затвори, колкото и да искаш да го рамкираш защото тя никога не приключва.Ако вярваш в нея.
Младостта е като филм, който те кара да се смееш и да плачеш и въпреки, че не помниш името му, усещането остава. Тя е като книга, която не искаш да прочетеш докрай, защото няма да понесеш, че е приключила. Тя е състояние на духа, съзнанието и волята и никаква рамка не може да я побере, дори и тази на най–вълшебния портрет…
0 Коментара