Мразеше от малка да дава обяснения къде ходи, с кого и в колко часа ще се прибере вкъщи. Ходеше където си иска и се прибираше според както се случи. И въпреки всичко ето на, още си бе девствена, напълно и всецяло. И не поради някакви там еластични дадености – чисто и просто нещо в нея дълбоко се съпротивляваше срещу мъжете. Как така ще проникват в нея, когато те си го поискат? Тя е тази, която ще реши кой е подходящият за това момент!
Но този момент така и не дойде… Нейният биологичен часовник беше спрял. Но това съвсем не й попречи да чукне и тя на свой ред своите четирийсет години. Даже четирийсет и две. И тогава се отдаде на техники за вглеждане и проникване в себе си и за пренасяне в други светове оттатък, което си беше общо взето бягство от нещата от живота, но сладко бягство…
Отнякъде нещо й нашепваше, че в нея има Нещо. Нещо, което може да приложи в своя полза, когато му дойде вдъхновението. Като начало една сутрин получи светло послание да посети беседа за възвисяването на духа си. Стига с тия секти, каза си тя, но адресът беше на кварталното клубче, където покрай застоялия въздух, издишван от разните там активисти,
тя го срещна.
Мъжът се беше заловил за катедрата като за сал и с поглед на неспокоен удавник се взираше в хоризонта, който в случая беше един смачкан лозунг, закачен на олющената стена, с призива да пестим водата… Като лектор си го биваше, не пестеше цитатите от древността, през другите култури, да то ден днешен, с което опресняваше общата култура на слушателките си, защото от възвисяване на духа се интересуваха предимно жени, сугестивни или не, които попиваха силуета му със сетивата си. А силуетът му беше стегнат и елегантен. Тя го изчака небрежно и привидно развълнувана, а иначе с хладен ум пред вратата на клубчето и му съобщи, че явно са в една посока, и по пътя го възбуди да й говори за възвисяването. Но с едно ухо държеше връзка с думите му, а с цялото си тяло попиваше мъжкото му присъствие – а то беше мощно, след като и
стърженето на вялите трамваи не можеше да го заличи.
И от дума на дума тя го отведе в холчето си, за да му покаже репродукции от картини на наивисти на фона на тиха музика (потпури от оперети на 33 оборота)… Лекторът мъж съвсем не се изненада на това бързо стечение на обстоятелствата и приятно почерпен с внимание и водка, посегна на дамата и двамата се възвисиха. Обаче на него му беше и трудно, и изненадващо да е първият й, особено на тези години, ней-ните…
На другата сутрин тя се събуди със своето ново нещо, което дремеше до нея на възглавницата, а дъхът му движеше власинките на едно перце, подало се от калъфката… Какво й оставаше, освен да си спомни кадрите от вчерашната беседа и от бързия откликващ лектор и о, ужас, как му беше малкото име, фамилията я знаеше – Петров.
Значи спи с фамилия,
а интимно как да се обърне, не знае… Измъкна се тихичко от чаршафите и като му преджоби сакото, какво да види – в паспорта е отразено, че е Харалампи, и при това женен… А иначе други особени белези няма…
Ами сега? Какво да го прави? Да го изхвърли от леглото си, да крещи, да чупи (но не и китайската нощна лампа с изрисувани пауни) и да му даде да се разбере?! Но отхвърли желанието за гневлива сценка и като я смени с разумност, събуди го с гукане и мъркане едновременно. И пак повториха възвисяването на духа от дълбоко в себе си, та чак до други измерения и светове. И тогава, вече успокоена, жената заговори с гласа на нещото, което настойчиво напираше да й обърне живота в друг коловоз. Дали Хари ще може да направи нещо за нея? Па да, що да не направи, обеща й го. Ще намине още тая вечер, щял да обяви, че е в творческа командировка за три дни. За пред съпругата. А, не, друго имаше предвид тя…
А то беше:
да й прати още днес грамадански букет цветя
с лъскави джувки и гланцова визитка. „Прегръдки, целувки и всичко най-хубаво!“ – този да е надписът и посланието, и обещанието, и всичко там! За да видят колежките от филателния магазин, дето от петнайсет години я имат за смотана и са я отписали като жена. Така де!… Ще им даде да се разберат, ще ги изненада и като отмине стресът йм, всяка ще се запита с едно бодливо въпросче – кога е получавала толкова грамадански букет, с толкова красиви джувки, при това с визитка, на която с големи букви да пише „Прегръдки, целувки и всичко най- хубаво!“. Кога? Това питане ще е отправено към времето и отговорът ще е тъжен. И повече от показателен. Така жената ще бъде по своему доволна. Една жена на четирийсет и малко отгоре години да намери задоволството си най-сетне не е ли това добър вкус към живота?… Така се питаше вътрешно тя, а лекторът по възвисяването на духа се обърна на другата страна, с гръб към нея, по стар съпружески навик и потъна дълбоко, дълбоко в пух и перушини.
0 Коментара