.jpg)
Преди много, много години, толкова много, че сякаш е било в друг живот, имах едно гларусно лято. Бях момичето на един класически соцгларус. От тези, които бяха ски учители през зимата и спасители на плажа през лятото. От тези, които се обличаха от Corecom и Nekerman, имаха спортни загорели тела на олимпийски богове, миришеха на хубави парфюми, зареждаха гладните за западна поп култура столичани със забранена музика, списания, дъвки spearmint, „Джеймс Бонд“ и Jesus Christ Superstar на видео. Те бяха боговете. А цената на интимното общуване с боговете беше, че
ако искаш да си неговото момиче
трябваше да бъдеш негова сестричка пред плеяда ниски и високи, слаби и дебели, грозни и красиви чужденки. И не просто да приемеш, че твоето момче ги чука, а да му съдействаш. Примерно набелязани са две или три каки, готови да пръскат дойч марки и съчувствие. И тъй като, естествено, той няма как да бъде едновременно с трите, неговата сестричка трябваше да осигури забавления и разкази в стил колко е бил сладък като малък, за да не може през това време никой друг гларус да
открадне плячката.
Когато за първи път получих инструкция как трябва да прекарам морските си вечери, ми се доповръща, обидих се, плаках. За един печен гларус не беше особен проблем да убеди тийнейджърка, която ври и кипи от хормони, че прави всичко това заради нас, че някой ден
ще бъдем само двамата на някой южен остров –
само да успее. Само да успее да се ожени за някоя от тях и да отиде в по-добрия свят. И аз му помагах. Вечерях с финландки, англичанки, германки, разказвах им сълзливи истории, те ми купуваха дрехи от Corecom и преди заминаване изпразваха портфейлите си пред мен и „брат ми“ и си оставяха джобни за тоалетната на летището. Знам, че е гадно. Но си имах оправдание и повод за гордост – аз не му давах нищо, значи обича мен, нищо че спи с още 50-60 на сезон. Разбира се, „брат ми“ се ожени за някаква англичанка. След години чух, че работел като портиер в някаква местна селска дискотека. Да, това се случи с моя сексапилен бог от кръжеца „проводници на западната поп култура“. На раздяла, докато слушахме Eagles (пак птици, защо ли, и защо гнездящи?), той ми обясни, че текстът на онази древна песен Hotel California е именно за това – че
любовта не побеждава
Те двамата от песента и ние двамата, влюбените един в друг, just cant kill the Beast (просто не могат да убият Звяра).
Както научих през годините, Звяра не е просто някаква си там материална облага, която днес я има, а утре се оказва нищо повече от селска дискотека в Англия. По-важните мъже в животами винаги са ме напускали заради жена, която е изглеждало, че им гарантира статукво (в най-лошия случай им спестява какъвто и да било разход, а в най-добрия – гарантира бързо и внезапно забогатяване и просперитет). И почти всички си бяха „плюли в устата“ с реплика в стил: Нашите отношения са свещени, никога няма да обичам друга както теб, но има една жена, която ще ме заведе в Испания/ която ще ме въведе в много важни за мен бизнес среди/ която има самостоятелен апартамент… И т.н.
Какво общо има това със секса?
На пръв поглед – нищо. Чувала съм, че някои от тях не изневеряват, не могат да си позволят лукса да жертват доброволно избрания статут заради сексуална връзка или любовно увлечение, които да им докарат абсолютен и необратим крах на статута в извоюваната миниимперия.
„Моите мъже“ (може би защото всехаресвах някак по-сексапилните) обикновено имаха абсолютна власт над жената, под чиято опека съществуваха, и продължаваха щедро да раздават чар и сперма като едни истински, неустоими лоши момчета. И впрочем аз не им се сърдя. Вече. В смисъл, изстрадах го, докато схванах, че въпросът не се свежда чисто и просто до осигуряването на просперитет. Когато някоя жена решаваше, че ще ги отглежда, те схващаха, че имат власт над нея. Това беше решаващото. Аз може много да ги обичах, страстта ми към тях може да е била остра до болка, но никога не ми хрумна, че трябва да владеят целия ми живот. Един вид им казвах: „Нашите отношения са свещени, едва ли ще обичам някого както теб, но има и някакви други неща, които ми се правят.“ Когато, вдъхновена от някоя моя си идея, съм предпочитала да работя по цели нощи, вместо да бъда с тях, се сърдеха, че ги използвам само за секс, и отиваха там, където получаваха „грижа за човека“, както ми каза един от тях. А дори не бяха „мамини синчета“. Така лека-полека схванах, че по-голямата част от мъжете
искат власт, не секс
и ако им дадеш едното без другото, просто побесняват. Сексът, привличането, страстта, удоволствието да си с някого, когото истински харесваш, сами по себе си никога не са били бог знае какви награди за нито едно човешко същество. И впрочем жените, които съзнателно се стремят към връзки само със заможни мъже, много добре знаят правилата на тази игра. Тяхната игра е да му внушат, че са зависими от Него. Нея сексът с тези мъже въобще не я вълнува като страст, а само и единствено като инструмент на власт. Същото е положението с мъжа, решил, че това ще бъде неговата игра на оцеляване. Затова и след придобиване на статуквото сексът става все „по-служебен“, мъжът и жената започват да се наричат един друг „най-добрия ми приятел“. Нещо като пиянската реплика
„аз теб мноо те уважавам“.
Тя е началото на преговорите да се прекъсне пиянският спор, за да не станат участниците в него на кълбо. Така и онези, приели статуквото на отношенията си, панически избягват страстта в отношенията, защото а си е показала рогцата, двамата ще станат на кълбо.
Разбира се, има благословени двойки, които са тръгнали заедно от нулата, борили са се за статута си, целували са се страстно, докато са мечтали някой ден да си купят къща на екзотично място. Те наистина са приятели. В това, което си казват, дори в един-единствен поглед могат да разменят информация колкото многотомна история от Сътворението на света до днес. И наистина се обичат. То тяхното е много по-дълбоко от обичането. Това са щастливите семейства. Дано да е истина, че съществуват. Чувала съм за такива. Но някъде дълбоко в мен, където страстта ми към живот няма да спре да се бори със Звяра, знам, че дори и те имат своята тежка участ – за да запазиш статуквото, ама на каквото и дае (дори на служебния си пост), трябва тотално да се лишиш от страст.
Капка страст в тигана на статуквото
и започва да цвърчи, да те пръска, да пищи за право на живот. Разбира се, винаги можеш да насочиш всичко това навътре, да се опиташ да го натъпчеш в невронната система на крехкото си тяло и да се чудиш откъде се появяват разни странни болести. Можеш да изразиш страстта си навън. Но знаеш, че това ще наруши не само твоя свят. И едва ли ще получиш медал за храброст. Да, хич няма да те гледат с добро око. Как изобщо ти минава през ума, че можеш да се разбунтуваш? Пусни си Hotel California. Знам, че помниш само рефрена: …such a lovely place. Няма спор, прекрасно е, докато не се почувстваш като последния идиот на света, който малоумно не е разбрал: You just cant kill the Beast. Нищо че каквото и статукво да си избрала, ще срещаш хора, пред чийто поглед ще се чувстваш по най-елементарния начин на света – краката ти ще омекват, него топките ще го болят (честно, казвали са ми, че нечовешки ги болят), а погледите ви ще бродят с маниакален копнеж по единствените устни за целуване.
Впрочем най-парадоксалното е, че
с всички онези момчета, които ме напускаха
заради онзи далеч не толкова елементарен стремеж към власт, наистина много се обичаме. То е много по-дълбоко от обичането – с всеки от тях мога да си разменя онзи бърз поглед за една наносекунда, който съдържа история колкото от Сътворението на света до днес. Може би защото сме се срещали със Звяра и сме вярвали, че ще го надхитрим някак. Не знам. Повечето се разведоха, някои се пропиха, други станаха безмилостни работохолици, но що се отнася до страстта и секса, всички избягаха първо в света на фантазиите, а после и в реалността на страничните пътеки на сексуалността – хомосексуализъм, но не природно предопределен, а като опит да се търси изход от лабиринта на Минотавъра; садо-мазохизъм – като израз на егото, познаващо само игрите на власт, депресия и самоубийствен синдром. Същото се случи и с жените, избрали разумното статукво, непознало страст.
Мислех да е забавно, но не стана.
Може би защото идеята за секса е забавна, но страстта изисква друг тип отговорност – към духа ти, не към тялото. Както каза един от героите във филма „Прекъсване“ – трябва да бъдеш с жената, която прегръщаш вечер и нещо ей тука започва да пърха в теб. Знаеш къде е „ей тука“ – не е нито в неговата, нито в твоята полова система. Ей тука е посоката. Другото е някаква твоя игра, в която ставаш роб в момента, в който станеш господар. Независимо дали си прелетна или гнездяща птица.
0 Коментара