Цял ден ме преследва шум на прахосмукачка, остра миризма на препарат, отстраняващ неотстраними петна, привиждат ми се балончета от веро. Тогава си удрям упойката…
Някога мразех ваканциите. Или по-точно онази им част, когато мама изпираше дрехите ми, гладеше ги, прибираше всяка в пликче и ги подреждаше в куфара сякаш ме изпращаше на шампионат по акуратност. Всъщност отивах при баба си – жена, прочута в цялото село с маниакалния си подход към чистотата.
В автобуса бършех сълзи на угнетение. Догадките за предстоящото изпитание ме караха да се моля за катастрофа. Уви. Винаги имах нещастието да пристигна и да попадна в лапите на тази голяма бяла жена, ухаеща на домашен сапун и лимонов крем…
“Не стъпвай в прахоляка! С тези обувки в двора ще ми влезеш!…” –
беше първата й реплика след поздрава и преди да ме въведе във въпросния двор, който се метеше минимум два пъти на ден.
Пред къщата ме чакаше кофа с вода, с която трябваше да измия краката си, за да мина чиста по лъснатите стълби и да стъпя на свещените черги – те току-що били изсъхнали след старателно изпиране.
Въвеждаше ме в храма си и моментално ме тикаше към мивката, за да измия и ръцете си изчерпателно. “На стола!”, просъскваше ми после, защото все забравях, че диванчето не е за сядане. То си беше част от интериора и толкоз! Е, ако има много хора в помещението, можеш да се подпреш на крайчеца му, само на крайчеца, защото иначе ще се амортизира, ще се захаби дамаската му (тя задължително се дезинфектираше при всяко по-мащабно сядане).
На другия ден ми връчваше чистите ми дрехи. “За пране са! Не ми противоречи!”
Хитрувах, като само ги мокрех и изцеждах, но тя заставаше до главата ми
и демонстрираше как се пере на ръка, за да автоматизира движението у мен…
“Прилепи гърдите плътно до масата!”, заповядваше ми с фюрерска интонация на закуска, обяд и вечеря. “Само да видя трохичка на пода!” Имах глупостта веднъж да натроша къшейче върху чергата. Тогава баба ми се превърна в зловеща карикатура на онази принцеса, дето не могла да спи върху граховото зърно – когато усети трохите под краката си, изписка, сякаш беше настъпила боа. Наказа ме да лазя по пода, за да събера в шепа всички трохи от чергата. После ме замъкна на селската чешма да я изперем.
Чиниите се минаваха с веро по два пъти. Чаршафите се сменяха на два дена. Прахът от телевизора се бършеше почти на всяко второ предаване. Ако пък захапех ябълка пред телевизора, викът й ме изритваше към кухнята – яде се само там! Да не говорим, когато се сблъскаше с паднал косъм – по молба на услужливи съседи пристигаше линейка…
Нямах право да плача. Плачеше тя.
Защото сама трябвало да се справя с целия тоя хаос, клетата! Чак накрая на мъчителната седмица й препоръчвах психиатър и се шмугвах в рейса за обратно.
Влетявах у дома с обувките, пръсвах дрехите си по пода, и започвах да скачам върху дивана. Мама ме гледаше разбиращо.
Животът обаче е ироничен. В един момент огледалото ни показва точно онзи близък роднина, от когото се оплакваме…
Сега съм голяма и деля апартамент с две приятелки. Мирно си живеем – не се караме за мъже, дрехи, какво да гледаме по телевизора и прочие глупости. Единственият повод за скандал е чистенето. Защото за тях то винаги може да почака. А мен това ме влудява!
Когато след купон вкъщи отнасяме чашите и чиниите до мивката и чуя думата “утре”, съм склонна да събудя всички съседи с гръмогласен монолог.
Безобразие, как можеш да заспиш с мисълта за мръсните съдове!
Измивам ги пред втрещените си съквартирантки и после мазохистично започвам да търкам балатумчето под мивката – колкото по-бяло става, толкова повече се унасям. За разнообразие се заемам да чистя фаянса и котлоните…
През уикенда изритвам момичетата навън, надувам Брамс и яхвам метлата. И за мен това съвсем не е зле прекаран уикенд. Чистенето е като наркотик – давиш глупавите си проблеми в течащата вода, изтупваш ги с няколко замаха през терасата.
Случва се и приятелките ми да почистят. Винаги може още, казвам мъдро и ги пращам в другата стая, за да довърша там, която вече са чистили. Клатя недоволно глава, докато ги гледам как перат на ръка. Разбрах, че баба ми приживе се е вселила в мен, когато след поредното ми вмешателство видях едната нервно да мокри дрехите и да ги изцежда. Веднъж зърнах косъмче на мивката и свиках очна ставка, за да се установи виновничката. Два часа не й продумах…
Мъча се да избягам от себе си понякога – сутрин оставям леглото неоправено,
чашите от кафе на масата, пепелника пълен, трохи по пода. Цял ден обаче ме преследва шум на прахосмукачка, остра миризма на препарат срещу петна, привиждат ми се балончета от веро… Тогава си удрям упойката – пръскам парфюм върху памуче и с него скришом чистя клавиатурата си. Или мия чашите в офиса.
Приемам, че съм доста луда, да. Убедих се при последния скандал вкъщи – избухна, защото настъпих троха (не че не бях с чехли). Но съм склонна да отроня бодлите на тази зависимост – за да я докарам до състояние на полезна дейност, а не на маниакалност. И се сетих, че подобни пороци може би се лекуват, когато осъзнаеш колко много додяваш с тях на близките си.
Дали не е време да посетя баба?
0 Коментара