Какво си представяте, когато чуете Африка? Глад? Бедност? Болести? Да си призная, моите асоциации, преди да замина за Сиера Леоне, не бяха по-различни. Но нали съм приключенец и луда глава, от малка си мечтаех да посетя континента, който за много хора е по-скоро кошмар, отколкото мечтана дестинация. Пътувала съм доста и съм видяла какво ли не. Доброволчеството в Палестина и семестърът ми, прекаран в Йордания, ме научиха, че нищо не е такова, каквото ти се описва – или не само.
Силно вярвам в старата максима, че “красотата е в очите на гледащия”. Исках да видя с очите си как живеят хората в Африка. Да поживея като тях, ако ще и да се изтормозя. Майка ми дълго настояваше да отида някъде, където няма да са ми необходими 7 ваксини, хапчета срещу малария, стомашни болки и какво ли още не. Макар подготовката за пътуването да траеше месеци, едва когато слязох от самолета и жегата започна да се лепи по тялото ми, а местните ми запредлагаха възможности за превоз, мечтата придоби реалност.
Бедността, голите дечица, липсата на хигиена, малария, ебола – това са само стереотипите за Африка. При все че е една от най-бедните държави в света, Сиера Леоне има много лица, които не само се различават, но и често си противоречат. Благодарение на това, че от самото начало успях да завържа приятелства с няколко местни, имах възможността да видя с очите си различните измерения на живота в Сиера Леоне. Бях на партита в къщи, в каквито не ми е стъпвал кракът нито в България, нито в Щатите, където лукс, мрамор и изобилие са стандартът. В същото време се запознах с хора, за които и един долар за скромно (от моя гледна точка) ястие в едностаен “ресторант”, без тоалетна и течаща вода, са прищявка, която не могат да си позволят.
Успехът е въпрос на шанс
Работата ми ме срещна с много местни жени, с които разговарях и работих. Някои от тях са имали късмета да получат добро образование и възможности да се развиват и да вдъхновяват с постиженията си младите жени, с които се срещат. Наричам го “късмет”, защото останалите жени, с които се запознах, имат не по-малко потенциал да бъдат самостоятелни и успешни, но обстоятелствата, при които живеят, биха били непреодолима пречка за всеки.
И преди да посетя Сиера Леоне знаех, че в световен мащаб момичетата и жените са диспропорционално засегнати от бедност, болести, липса на достъп до образование, сексуалнопредавани инфекции и пр. Чрез изследователската си дейност и работата си с различни международни организации научих за различни подходи спрямо овластяването на жените и момичетата – някои много успешни, други- не чак толкова. Пиша и се интересувам от състоянието на жените, защото дори и там, където има много прогрес, има още много да се желае. И дори и там, където положението е крайно неблагоприятно, има жени и момичета, които правят всичко по силите си, за да го променят.
Детски бракове и тийн бременност
Осемнайсетгодишната Амината, с която се запознавам по време на посещение в лагер за жертви на наводнение, има две деца на възраст пет и три години. Семейството й я омъжва, тъй като няма средства да се грижи за нея. Съпругът й е четиресет години по-възрастен. След наводнението на бедняшкия квартал, в който живеят Амината и семейството й, правителството на Сиера Леоне премества всички пострадали извън Фрийтаун в метални бараки, в които се помещават по няколко семейства. След загубата на семейния подслон, съпругът на Амината, която никога не е ходила на училище, я изоставя. Така младата жена е принудена да отглежда децата си с минималните средства, отпускани от държавата, които се равняват на около 7 долара месечно.
Историята на Амината не е изключение. В по-голямата част от Сиера Леоне момичетата ги омъжват 12-13-годишни. Причина за това са не само съществуващите традиции, но най-вече жестоката бедност. При посещения на различни организации, работещи с момичета и млади жени, срещам толкова много майки-деца, че започвам да изпитвам удивление, когато момичетата, с които си говоря, ми казват, че нямат деца и че не са омъжени.
За бедното население от по-малко консервативните племена в Сиера Леоне бракът не е пищно празненство. Този, от когото момичето е забременяло, се счита за негов “мъж”. Липсата на формалности често означава и липса на отговорност. Мъжете в повечето случаи ги няма. Дори и образованите по-възрастни жени, които се самоиздържат, като работят за неправителствени организации, в повечето случаи са самотни майки, които отглеждат децата си с помощта на роднини.
Без достъп до образование
Франсис е високо, слабо момиче със заразителен смях. Деветнайсетгодишна, тя мечтае да учи счетоводство. Живее с майка си, която работи като фризьорка и въпреки че не изкарва много, прави всичко по силите си, така че дъщеря й да посещава училище. Срещам Франсис в Кенема – областен град с много бедно население – където международна организация сформира клубове за млади жени. В клубовете момичетата получават информация на различни теми като сексуално здраве и безопасен секс и изграждат общност от връстници, с които се противопоставят на ранните бракове и бременност и се фокусират върху образованието си.
Ходенето на училище, според Франсис, е ежедневна “борба”, когато дори и най-основните ти нужди не са задоволени. Макар много да цени образованието си, тя често среща неуспех, защото нерядко й се налага да ходи на училище, без да е яла нищо след единственото си хранене предния ден. “Трудно е да се фокусираш и да учиш, когато не си яла дори и залък хляб – нямаш енергия”, разказва тя.
Изоставането и отпадането от училище са непрекъснато надвиснала опасност, от която няма избавяне. Много семейства не могат да си позволят да изпратят дъщерите си на училище поради липсата на учебни пособия и средства за заплащане на минималната, но задължителна държавна такса. Други приоритизират образованието на синовете си, тъй като смятат, че от това ще има повече полза. Да бъдеш момиче и да ходиш на училище, е привилегия, която много лесно можеш да изгубиш – достатъчно е да не се справяш много добре и родителите ти се отказват да те пращат на училище. Както мой колега обобщава: “На момичето му е много трудно да се изправи след падане: тя трябва да върши всичката домашна работа и да се справя отлично в училище, ако иска да учи; момчето може да излиза и играе, и дори и да не се справя добре, получава подкрепа. Ако той създаде дете, това не му пречи да учи, да работи, да се развива; но ако момичето забременее – няма връщане назад”.
Сексът като транзакция
Дълго се чудих каква е разликата между “транзакционен секс” и “проституция”. Научните дискусии по темата не дават единодушен отговор. Експлоатацията и фалшивият “избор” ,породен в липсата на алтернатива, са често срещани и при двете. Може да се каже, че транзакционният секс е различен от проституцията дотолкова, доколкото обикновено е под формата на по-дълготрайна “връзка”, както и че жената не възприема това, което й се налага да прави, като работа. Тази дефиниция обаче скъсява дистанцията между транзакционния секс и брака, който исторически и до днес в същината си е икономическо споразумение.
Докато седим на сянка под едно дърво в близост до улицата и я интервюирам, Франсис ми разказва за това, че нейните приятелки често я окуражават да си намери мъж, който да се грижи за нея: “Казват, че имам хубави гърди и тяло и вместо да се мъча, мога да намеря някой, който да се грижи за мен, но когато видя млади момичета, които работят в офиси, си припомням, че мога да бъда като тях”. Находчивостта на Франсис й помага да свързва двата края, като понякога използва малкото, което успява да припечели, за да сготви нещо и да го продаде. Любознателна от малка, тя е успяла да се свърже с различни организации, които забелязват потенциала й и се опитват да й окажат помощ. Но особено в малките селища, където няма работа и възможности за дребна търговия и където електричество и интернет са удобства от друго измерение, момичетата и жените са зависими от благоразположението на мъжете в общността.
Представете си, че единствената валута, с която разполагате, е секс. Нямаш образование и достъп до работа, имаш деца или пък самата ти си дете. За да ядеш или да стигнеш донякъде, заплащаш с тялото си. Липсата на алтернатива превръща транзакционния секс в начин на живот.
Такава е участта на момичетата, с които се срещам в малък град само на около 30 км от Фрийтаун. Историите им са различни, но общото между всички тях е, че са имали късмет, какъвто в мнозинството от случаи липсва. По един или друг начин всяка от тях става част от организация, която помага на жени в кризисно състояние да подобрят начина си на живот, като ги обучава за готвачки, фризьорки и шивачки. Макар да се дразня, че това, на което се учат, са традиционни “феминизирани” и ниско платени занаяти, скоро разбирам, че тази намеса е животопроменяща за младите жени.
Осемнайсетгодишната Рамату ми разказва как започва да “излиза на улицата” още като малка, тъй като родителите й умират и я оставят без никого и нищо, когато е едва на четиринайсет. Посещава двугодишната професионална специализация с голямо удоволствие, защото й липсва контактът с други момичета на нейната възраст, тъй като след смъртта на родителите си е напуснала училище. Иска да работи и да бъде независима от подаянията на мъжете, с които спи, но въпреки това все още й се налага да го прави, за да си осигури нещо за ядене и да може да си плати транспорта, необходим, за да стигне до офиса на организацията.
Храна за размисъл
Можех да завърша този разказ, като опиша как преживяванията ми в Африка ми помогнаха да осъзная колко привилегировани сме да имаме нещата, които приемаме за даденост. И щеше да е истина. Но вместо това си давам сметка, че полът, с който сме родени, определя животите ни, без значение от това къде се намираме, пък макар и в различна степен. Където и да си по света, това, че си жена, издига определени прегради пред теб и задава границите на това какво е позволено и приемливо, и какво не. Може би вместо да се успокояваме с мисълта, че другаде е по-лошо, си заслужава да се запитаме по какъв начин животите ни биха били по-различни, ако джендер стереотипите действително не съществуваха, и ако полът ни не определяше посоките, в които поемаме, и възможностите, които ни се дават.
Престоят ми в Сиера Леоне ме убеди, че всеки човек се стреми към това да направи най-доброто, предвид условията, които е принуден да навигира. Моралните ценности не могат да се прилагат на сляпо. Когато една жена участва в транзакционен секс, тя е избрала най-добрата налична възможност, за да осигури най-необходимото на себе си и на близките си. Да си дадеш сметка, че хората винаги правят най-доброто, на което са способни, във всеки даден момент, е пътят към това да ги обичаш, разбереш и да им помогнеш.
0 Коментара