Раждане

Раждането преди всичко е умиране. Част от теб умира, за да се роди нов живот, нов човек. Болката, която изпитваш, е такава, сякаш идва краят, непоносима е, умираш, викаш, стенеш. Тя преминава за кратко, плавно отшумява, до следващия миг, в който ще я почувстваш. До следващата контракция, която носи ново разширение на изхода, откъдето ще се появи новият човек. Поредна контракция, която те приближава до умирането, до раждането, до края и началото. Всяка следваща е по-болезнена и по-дълга от предишната. В няколкото секунди между тях си поемаш задъхано въздух, разплакваш се от непоносимата болка, от безпомощността и уязвимостта, от това, че скоро ще започне отново и не знаеш кога ще свърши. Не можеш да я спреш, трябва да я изтърпиш докрай, докогато е решила да продължи, докогато излезе на бял свят малкият човек вътре в теб.

Каква е болката от родилните контракции?

Спазми на корема, присвиване, болка, от която не можеш да си намериш място, болка, от която ти се крещи, вика, дереш се с глас, скимтиш и виеш като животно на заколение. В същото време стенанията и виковете напомнят на онези, които издаваме при наслада от любов. Къде е границата между щастието и болката? Защо двете са толкова близки? Близки, както раждането и смъртта. Молиш се за упойка, но тя е забранена. Трябва да останеш в съзнание, да чувстваш с всичките си сетива умирането си и раждането на новия живот. За всякакви други случаи могат да те упоят, да изчезнеш, да забравиш, да не знаеш какво се случва, освен когато раждаш.

От твоята болка се създава нов човек.

Човек, който завинаги ще е свързан с теб. Човек, който е създаден първо от два погледа, които са се срещнали в нощта, усмихнали са се един на друг, после е дошла целувката, последвана от допира и пълното сливане на две голи тела, слабо осветени от горящи свещи в мрака, после стенанията им, въздишките в наслада, случайната среща на сперматозоид с яйцеклетка, които се превръщат в зигота, която бързо се дели на още множество клетки, докато не се създаде ембрион, зародиша на нов човек, вътре в друг човек. И никой не знае как става магията и никой никога няма да разбере. Науката ще се опитва да обясни и разгадае, но тя завинаги ще си остава в тайна. Завинаги ще остане чудо създаването на нов живот, в чиято основа е другото чудо – любовта. Как и откъде идва човекът?

Къде е бил, преди да се роди и къде отива след това?

Усещаш нова контракция и нямаш време да мислиш. За стотни от секундата е съвсем лека, после се засилва, докато не достигне своя връх, докато не те накара да скимтиш и виеш от болка. “Имате осем сантиметра разкритие! Тоновете на бебето са добри. Туп-туп-туп-туп! Чувате ли сърчицето му? Пулс 150. Чудесно се развиват нещата! След малко ще започнат и напъните”.

Гласът на акушерката се опитва да те успокои. Вярваш на всичко, което казва. Питаш я докога ще те боли. Питаш я кога ще свърши всичко. Виждаш в нея единствения си спасител в този момент. Гледаш я умолително, искаш да направи нещо, за да спрат мъките. Тя в замяна хваща силно ръката ти и ти казва, че можеш, че си силна, че ще се справиш. Влива в тялото ти нови сили и успокоение, които действат по-силно от упойка. В този миг чувстваш акушерката толкова близка, сякаш е единственият ти близък човек на света, който е с теб в този миг на умиране. Сякаш само тя е способна да те спаси от неимоверната болка. В следващия момент чуваш гласа й:

“Имате пълно разкритие. Напъвайте сега!”.

Напъните трябва да стават точно, докато имаш контракции. Болката се утроява, пронизва те и искаш просто да лежиш и да изчакаш да премине, но в този момент, в кулминацията, ти трябва да поемеш дълбоко въздух и да се напънеш силно, така че да изтласкаш малкия човек от теб, да го избуташ да излезе през онзи отвор на шийката на матката, който е достигнал пълното си разширение от 10 сантиметра. Как може да излезе цял човек от такъв малък отвор? Главата на бебето е с радиус 33 сантиметра. Трябва да дадеш всичко от себе си да помогнеш на бебето да излезе. Затова напъните трябва да са силни, да поемаш въздух и да не го изпускаш напразно, а с негова помощ да напъваш. Това не е лесно, въздухът бързо излиза през теб като вик, като крясък, като отчаяни думи: “Не мога повече!”. Молиш се и викаш отново за обезболяващо, за някаква упойка, за нещо, което да намали непоносимостта.

Молиш се цялата тази мъка да спре.

Веднъж завинаги. Но вече е съвсем късно, при пълно разкритие не дават упойка. Изисква се цялото ти съзнание, за да напъваш, за да усещаш как между краката ти ще излезе новият човек и как ще проплаче. Машината за мерене на тоновете на бебето разпръсква ускореното туптене на сърцето му в цялата зала. То все още е вътре в мен и чака да излезе сред света. Отново напън. Акушерката забелязва, че протича кръв, започва кръвоизлив, но бебето не излиза. Лекарите стават напрегнати. Проверяват докъде е стигнало бебето, усещат главата му, била точно на изхода. Но отворът е тесен, главата не излиза. Вадят ножици. “Ще ви срежем леко долу, за да подпомогнем процеса! Епизиотомия се нарича”. Не се страхувам, дори не мисля, сългасна съм на всичко, за да свърши по-скоро непоносимата болка. Правят разрез и изведнъж излиза глава. Напъвам силно и усещам как излиза целият малък човек от мен.

Усещането е като внезапно облекчение, изваждане на голям товар от корема ти. Бебето е навън, свързано с пъпната връв към плацентата, която все още е в мен. Плацентата, от която се е хранило девет месеца. Акушерката реже пъпната връв и бебето проплаква неистово. Плаче така, както майката досега, която я е боляло от контракциите.

Последният вик на болка на майката е първият вик на детето

при срещата му със света. Бебето реве ритмично, без да спира, обляно в кръв и бяла течност. Акушерките го взимат да го измият и претеглят. Казват ми да направя още един напън и от мен излиза плацентата. Тя е с големина на спаднала волейболна топка, пълна с кръвоносни съдове, кървяща, страшна. Долу от мен тече кръв, която не виждам, но усещам, разкъсванията от шийката до вагиналния отвор са множество. Лекарката не се смущава, виждала е много подобни гледки. Ежедневно наблюдава това, което за всяка раждаща жена е уникален и специален момент. Хладнокръвно гледа на раната и течащата кръв. Носят й инструменти за процедурата – игла, конци, ножици, спекулум, инструменти от които те боли само като ги погледнеш. Страх ме е, но вече не чувствам болка, няма ги непоносимите спазми и ритмичните присвивания от контракциите. Бебето е вън от мен. Шиенето на органите долу ще боли, затова сега вече ми слагат местна упойка. Лежа, кървя и гледам лекарката как дърпа иглата нагоре и я забожда отново в тъканите.

“Не мога да разбера кое му е естественото на естественото раждане”,

чувам я да казва изпод медицинската маска. “Разкъсвания, разкъсвания… това няма зашиване…”. В нейни ръце съм и се надявам по-скоро да зашие кървящата рана, но вече не боли, не текат сълзи, вече нищо няма значение. Краят е дошъл. А ревът на бебето е най-успокояващият звук на света. Аз съм умряла и съм се родила наново заедно с него, заедно с новия човек, създаден в тялото ми. Част от мен завинаги е умряла и ще остане в родилна зала номер 1, на втория етаж на родилния дом. От този ден нататък, от тази събота на 9 февруари, аз повече никога няма да бъда същият човек. Точно в 14.20 ч., когато излезе малкото момиченце от мен, смъртта и животът се срещнаха, там долу при отвора на сътворението, при кръвта, която изтича, за да се обнови с нова при разкъсаната плът, която ще зараства дълго и ще напомня, че животът боли. Но вече не си сам. До теб има човек, в когото ще можеш винаги да се оглеждаш като в огледало на времето, да виждаш себе си, миналото, бъдещето и целия смисъл на живота, който си търсел.

С благодарности за професионализма, посвещавам на: д-р Камелия Павлова, акушерка Ирина Карлакашева, д-р Илияна Иванчева, акушерка Мария Генова, д-р Милена Стоянова. Както и на целия екип от специалисти от МБАЛ “Надежда”.