Аз съм Петя и съм на трийсет и три. От дванадесет години не съм имала връзка със свободен мъж. Е, добре де, с изключение на два опита за щастие, които минаха скучно и приключиха безшумно. През този период преживях пет истории, за които платих с младостта си. И сякаш вече не мога да позная себе си.
Помня, в девети клас всички мои съученички вече не бяха девствени. Коя с батко, коя с чичко… А аз бях влюбена в Даниел. Вървяхме за ръка през двора на училището и всички бяха наши приятели. До момента, в който майка ми ни раздели – с помощта на класната. И страдах ужасно много. Когато той каза: „Край!“, се прибрах и включих телевизора на музикалния канал. От екрана и колоните ме „поздрави“ известен рапър с песента си „Стига, стига; кучко, казах стига!“. Плаках като дете, а от това на сърцето ми не му ставаше по-добре.
Оттогава като че ли виждам краища във всички начала.
По-зрелите мъже, които имат такт и търпение, а също и нерядко ухаят на скъпо, започнаха да ме примамват далеч след като вече
бях опитала вкуса на семейния мъж.
Тоест, първият семеен мъж в живота ми не ми донесе наслада.
Да, той идваше с големи букети, със скъпо уиски и с лъскави коли – които взимаше от шефа си – и бдеше над всяко мое изражение, над всяка моя дума. Негов дълг беше да тушира всяко мое недоволство. И аз усещах това. Но някак не можех да се влюбя истински. Не можех да приема тялото му като обект на желание – заради скрупули и табута сигурно.
Неговите сиви кичури ме отблъскваха.
Тялото му ми беше чуждо – за дете като мен космите по краката на един толкова „стар“ мъж бяха далечни и непривлекателни. И дори опитът му да намери пътя към мен – с помощта на приятелство – не помогна.
Не може да се обича насила. Това е, което научих за себе си. И в онзи период бях чиста – защото все още вярвах, че моето момче е някъде там и ще дойде.
После дойде Б. Той изминаваше онези двеста километра, които ни разделяха, по два пъти в седмицата. Веднъж с автомобил, а втория път с мотор.
Идваше с подаръци, за каквито дори не бях мечтала.
Помня онези луксозни кутийки, от които се показваха гривна, пръстен, часовник, пр. Помня вечерите в ресторант, скъпото вино, уютната хотелска стая. Хлътнах до уши. И му посветих няколко стихотворения.
След това се появи В., с когото бяхме неразделни в летните нощи. Приятели, любовници, стълбове. Това бяхме един за друг. Този път заобичах истински. Дори не толкова секса, колкото топлината от присъствието. Подкрепата от стабилното му рамо. Научих се да давам и да изпитвам блаженство от това.
Приказката и този път свърши с моето разбито сърце. Но нямаше друг начин: пред нас изобщо не стоеше вариантът той да напусне съпругата си. Любовта ми към него не беше егоистична. Разделяй и владей. Как не?!
Нито искам да заставам между двама, нито да владея.
Да притежавам някого – дори дълбоко в себе си да нося този стремеж, както всеки човек може би го носи – не, не бих пожелала да покрия някого с плаща на моето Аз, така че той да изгуби себе си.
Ще изкореня от себе си притежателния модус. Ще го изтрия.
Ще го унищожа.
Какво казва Фройд по въпроса, изобщо не ме интересува. Той може да е прав, казвайки, че авторитарният баща съсипва живота на дъщеря си, тласка я към търсене на негов заместник. Но аз предпочитам да вярвам, че онези силни ръце, онези мощни рамена и онази прошарена брада са част от съвършенството, което може да се срещне само в един зрял мъж. Който освен всичко това – и съвсем не на последно място по важност – има и сърце.
Днес ли? Днес отново съм в играта. Онази забранена игра, която – мисля си – или ще ме съсипе, или ще отшуми безславно. И двата възможни изхода са еднакво страшни.
И хващам лист и химикал. И съставям списък на причините, поради които не желая да последвам максимата „Разделяй и владей“.
Причина номер едно: той просто няма да бъде същият без нея.
Срещите с него няма да имат същия прелестен вкус. Пирамидата на неговите опит и чар ще изгуби магнетизма си. Онзи мъж, който знае как да разговаря с жените – защото в годините е научил това от своята жена – ще се озлоби. Ще изтлеят силните му страни – те са силни, именно защото тя е до него.
Причина номер две: не искам да прекарам дните си, бъдейки нечия сянка.
Нейният образ ще се връща отново и отново. Той ще търси очите й в очите ми и ще изисква от мен да бъда друг човек. Да бъда Тя.
Представям си как докато се събличам, възхищението в погледа му гасне – просто защото той очаква други гърди, други бедра, друга плът. Може дори да изпита възмущение – защото онова, което винаги ще обича, ще бъде далеч, в други ръце.
Причина номер три: неговият път не е моят.
Той вече е минал оттам – от всички ъгли и завои, през които аз сега минавам. Всички радости и тъги, които ми предстоят, той вече е преживял. Няма шанс, почти никакъв, да преживеем нещо заедно.
Радостта от общото и тъгата от раздялата – това са събития от живота, които той вече познава. В тях няма място за мен.
Да се забравим – това ли ни остава? Може би не съвсем. Защото има нещо в очите му, в ръцете му, в усмивката му… Има нещо чисто. Нещо, което другите нямат.
Така че – никога повече „Разделяй и владей“. В името на неговата чистота и моето бъдеще.
0 Коментара