Той е на трийсет. Има жена, син. Работи в някакъв офис и мечтае да напусне. Всяка сутрин става в седем. А в шест вечерта, след работа, пие с мен кафе – по това време съм в почивка.
Всеки път ми казва, че жена му скоро ще го зареже и се подсмихва. Аз насочвам поглед в чашката. Гледам утайката. Някаква мътилка. Кафето не лъже.
Работя в «Приказката» като флористка. Цветарският магазин е срещу неговия офис. Той идва да купува от мен цветя за жена си. Купува от онези с жълтия етикет. «Цветя от вчера», намаление – трийсет процента. Веднъж в годината купува голяма и красива роза, без намаление. И без целофан. Тогава жена му има рожден ден.
Жена му също се отбива. Купува разсад и джуджета за градина. Влиза в магазина след работа, с тежки пазарски чанти. Оставя ги до касата и аз, от нямане какво да правя, ги разглеждам: йогурт, портокали, картофи, майонеза, наденица (нарязана), цвекло, консерви, и като капак на всичко това – купува и мъкне джудже за градина. Звънва китайската камбанка на вратата. Тръгва си. Петнайсет минути до спирката. Четирсет минути с маршрутката. Осем етажа в новия жилищен блок. Неугледен апартамент.
Лариса и седемте джуджета.
На всеки месец и половина в нашата «Приказка» обновяваме интериора. Идва голям камион и няколко чевръсти момчета нареждат джуджета по всички ъгли. Момчетата приличат на уморени татковци, довели децата си на детска градина. Тези деца са винаги с различни костюми, с различни шапчици. Не се повтарят. Едно държи гребълце. Друго полива цветенца. Но лицето на всяко е еднакво. Много познато. Лице на старо дете. И поривът на Лариса към тези същества е напълно разбираем: външното сходство с мъжа й и пълното безмълвие.
Да, в началото мъжът й бил скъперник на думите, повече мълчал. Тя подозирала, че той мисли и може би мисли за нея. Но по-късно той започнал да говори, при това много, и не с нея – да пише във фейсбук на други джуджета, да флиртува с флористката, и най-важното, намразил гласа й. Самия му звук. Наричал я Портичка. Тя наистина скърцала и започвала да го налага с тигана по керамичната глава:
— Ще се разведа с теб!
Говорела с чужд глас. С чужди думи. Тя изчезвала с появяването на тези думи. Вътре в нея седяла една дебела лелка с ролки на главата, пушела и диктувала думите й през високоговорител. Докато самата тя била млада и крехка. И постоянно се канела да го зареже. Да го остави някъде. В някакъв парк, в някаква градина. И да отмине. И повече да не го съживява.
Веднъж мъжът купил сто рози. И й ги подарил. Черното градинско джудже положило букета и се привело над гроба. Сина си не взел със себе си. Отвел го при баба му.
Тази поръчка се бе паднала на мен. Аз наредих червените и бели рози, вплетох лавандулата и увих букета с черно хартиено кадифе.
Цветята бяха много тежки. Той с облекчение ги положил на земята. Жена му приличала на кукла в кутия за обувки. Ковчегът се оказал прекалено голям. И мисълта за това свободно пространство го плашела. Струвало му се, че все още му се сърди. По-рано, когато избухвала, той задавал глупавия въпрос:
— Виновен ли съм ти за нещо?
Тя винаги отговаряла с «не». Защото ако отговорела с «да», щял да последва въпросът: «За какво?». След което се чувало само скърцането.
Но портичката се счупила.
Сега лежи и мълчи. Нима може да се умре в такъв слънчев ден? Струвало му се, че тя просто си лежи, че това е на плажа, че ей сега ще отвори очи и ще помоли да не й засенчва слънцето. Той се усмихвал, докато тя не започнала да изчезва под пясъка.
Направила това, което била обещала.
Зарязала го.
Искало му се е да я върне. Да, същата, която лежала в просторната кутия. Защо да не му я дадат? Нали вече на никого не трябва. Е, счупила се, голяма работа. Ще я сложи на стола. Ще й подпре лактите. Ще я гледа. Просто ще я гледа.
Роднините си го завели вкъщи. От службата му дали отпуск. Той всеки ден набирал номера й. Телефонът й бръмчал в съседната стая. Забравила го е, мислел си.
Напуснал работа. Не се виждал със сина си. Така и не каза защо е умряла: «Само не буди спомени у мен». Добре. Ние три години пием с него кафе и три години той ми разказва тази история. Аз го слушам, а той ме пита: ще се омъжа ли за него, когато оправи всички документи?
С документите имало някакви проблеми. Затова Лариса трябвало да се върне.
И да се разведат.
Оказа се, чe я е убил заради мен. По-точно, само за мен. За всички останали Портичка просто се отделила от оградата. И заминала със сина си за Ирландия.
Но нали уж имаше траурен букет, който аз аранжирах. Розите бяха четно число. Може би по пътя е направил букета нечетен, изхвърлил е едната роза? И го е подарил на жена си, която вече била купила билетите за самолета.
Искала му се е сложна композиция. С Портичка и флористка, с цветя и джуджета.
Напуснах «Приказката».
Арина Обух е родена през 1995 г. в Санкт Петербург, работи като илюстратор и оформител на книги. Има издаден сборник с разкази „Выгуливание молодого вина“. Арина Обух не е издавана в България, но този неин разказ е специално предоставен на „Жената днес“ с приятелската помощ и превод на Красимир Лозанов, който вярва, че я чака бляскаво писателско бъдеще.
0 Коментара