В морето на любовта всеки вижда избраницата си като сирена – единствена и неповторима, мамеща и изплъзваща се. А когато отзвучи Менделсоновият марш, под венчалното було се оказва ту риба-кротушка, ту свирепа акула, понякога и златна рибка, а напоследък нерядко и риба- прилепало. Каква е тази риба-прилепало? Най-изобретателната
в изкуството да се живее даром:
залепва се за корема на акулата, да речем, и хем се вози гратис, хем яде остатъците от акуловия пир. Философията на жената-прилепало е кратка, ясна и категорична: истинският мъж е длъжен да осигурява всичко на жена си – от колата до джобните пари! А тя? Тя като истинска жена е създадена да украсява и услажда живота му.
Отначало си мислех, че това възраждане на паразитния идеал за жената е временна реакция на някои крайности по пътя на еманципацията. Нещо като демонстративно отхвърляне на нейното не дотам леко бреме, стоварено изведнъж върху неподготвените женски плещи. Малко ли жени около мен се оплакват от новата си придобивка (защото са сигурни, че няма да се наложи да се откажат от нея). И аз самата като повечето
заети и презаети жени имам своите черни мигове…
След като получихме юридическо и фактическо равноправие, ние сами усетихме необходимостта да запазим онова безценно съкровище, наречено женственост, за да продължават да съществуват великите неща, наречени семейство, дом, майка, любов, деца… Но дори и крачката назад не означава отхвърляне или бягство от еманципацията въобще, а трезво осъзнаване на нуждата от мярка и разум в осъществяването й.
Впрочем жената-прилепало също не е против еманципацията, освен в едно: в труда. Тя иска да носи дънки, да кара кола, да пие уиски или водка в бара…
само не и да работи.
От известно време започнах с по-голямо внимание да се вглеждам в нея. Първото нещо, което открих, бе, че това обикновено са жени, които не блестят нито с особена интелигентност, нито с образование и културни интереси, не се пристрастяват към домакинската работа, чужда им е майчината всеотдайност. Обикновено това са жени без основна професия, а ако я имат, тя е нелюбима, не ги зарежда с творчески амбиции, не ги увлича. Завършили по-добре или по- зле гимназия (понякога и университет, главно за да им се повиши цената), те насочват цялата си умствена енергия в
търсенето на подходящ обект за „прилепване“,
а когато го намерят – в изчисляване на потенциалните му материални и служебни перспективи. А за да няма грешки, емоциите се изключват от системата.
Спомням си, преди години, моя съседка неочаквано реши да напусне мъжа си – млад, талантлив и влюбен в нея и в детето им човек. Направи го с по-малко колебание, отколкото изпитваше, когато сменяше цвета на косите си. Веднага след развода се омъжи за „идеала“ си. „Стар, стар, ама с пари в чекмедже – бъркам и не гледам въобще колко вадя!“- цинично обясняваше тя. Разбира се, детето остави на бившия си мъж, за да може да си „поживее“. Обзаведе се със скъпа кола, кожени палта и галантни семейни приятели, нае жена за поддържане на домакинството, фризьорката и козметичката започнаха да я посещават в дома й. С две думи, стана в собствените си очи онази „страшна мадама“, каквато толкова бе мечтала да бъде. А неотдавна научих, че редовно прекалява с пиенето и е
направила опит за самоубийство…
Разбира се, такава свръхчувствителност е по-скоро изключение при този тип жени. Най-често те живеят в мир и разбирателство със собствената си съвест. Не ги измъчват подозрения, че подобно съществувание е висша форма на егоизъм. И, което е още по-лошо – и през ум не им минава, че това е най-висшата форма на самоунижение и самозаличаване. В крайна сметка какво значение има дали стотинки или двайсетачки поставят в протегнатата ти ръка – просията си е просия! Или може би привидното им високомерие е само прикритие на комплекса за малоценност, който постепенно се развива у тях.
Чувствувайки ронливостта на собствената си житейска позиция, жената-прилепало се подковава дори с исторически и социални аргументи: „Открай време жената е била тази,
която се е грижила за домашното огнище,
а мъжът е осигурявал прехраната на семейството!“ Така е, но и не е. Защото още в най-стари времена, докато мъжете са ходили на лов, жените са събирали растения, приготвяли са храната. С други думи, оттогава та и досега жената винаги е участвувала в обществения труд, създавала е много повече блага, отколкото самата тя е ползвала. В кой период от историята ни българката не е била редом с мъжа си – на нивата или да брани земя, дом, челяд и чест. Кога българката е чакала мъж да я храни и облича? Кога е имала толкова време!
А що се отнася до децата, някогашните жени наистина са могли да кажат, че раждат и отглеждат деца. Спомням си разказите на баба за раждането на баща ми. Станала сутринта по тъмно, донесла вода от кладенеца, омесила хляб, нахранила животните, после и децата, и тръгнала с жътварите към нивата да жъне. До обед жегата и болката станали непоносими, довлякла се до близката круша.
Със сърпа прерязала пъпната връв,
с кладенчова вода от стомната изплакнала бебето, завила го в престилката си и тръгнала за дома, освободена от жътва поради случая. Дванайсет деца родила, седем живи отгледала. Без орден за майка-героиня, без един ден „отпуск“ от кърска и домашна работа, все недояла и недоспала, сита само на детска гълчава. А моя позната, след като настани децата си в седмичен детски дом, напусна работата си, задължи мъжа си да носи храна от стола и се отдаде на „интелектуална“ дейност, за да може вечер да смайва гостите си с прочетеното в „Паралели“. Родена и израснала на село, дъщеря на трудолюбива селянка, внучка на също такава трудолюбива селянка… Е, това вече ако не е мутация на здравите женски гени, на жилавите гени на трудолюбието и майчинството!
Самоизключила се от труд и обществени контакти, отказала се от амбиции и цели, освободила се от служебни неприятности и творчески радости, жената-прилепало загубва постепенно гражданската си сетивност, обеднява духовно, става безинтересна и скучна не само за мимолетните си познати, но и за близките си. Попитах веднъж една такава жена: добре де, какво правиш по цял ден, не ти ли е скучно? „Глупости, как ще ми е скучно! С приятелка на кафе в някое заведение, после на кино, по магазините – и денят минава. Към пет-шест часа детето си идва от занималнята, та гледам да приготвя нещо за вечеря. После – телевизия или гости.“
Има ли нещо по-тъжно от мъж и жена, които всяка вечер канят гости или сядат пред телевизора, защото се страхуват вече да останат сами, защото няма за какво да си говорят, нямат свои интереси, на които да се посветят? Неусетно мъжът е започнал да възприема съпругата си като част от домашното обзавеждане, но не и като равностоен духовен партньор.
Да помислим и за децата на жената-прилепало: ако детето е момиче, тя го поучава да си намери мъж с пари и положение, та да я „гледа“, а ако е момче, отрано му обяснява, че домакинството не е мъжка работа. И ето, че стигаме до същността на въпроса, който на пръв поглед може да изглжда дребен – само по себе си съществуването на разглежданите екземпляри не е толкова опасно. Щом спътниците им са съгласни да ги носят безропотно на гърбовете си, да ги носят! Опасни са деформациите, които подобно поведение внася в общественото съзнание, и особено в психиката на обкръжаващите ги млади хора. А не е ли опасна и нашата толерантност към тях. Пчелите-работнички са по-безцеремонни в отношенията си с търтеите.
0 Коментара