Родителството като пристрастяване

Винаги съм искала да имам деца. Носейки емоционалната болка от своето детство, си бях дала обещание, че ще направя всичко възможно на моето дете да не му липсва нищо. Ще родя естествено. Ще кърмя на поискване. Ще я гушкам всеки път, когато се разплаче. Ще я нося в слинг. Ще спим заедно. Ще бъда денонощно на разположение. С две думи – ще бъда перфектната майка.

Повечето от тези неща наистина се случиха, когато се роди дъщеря ми. Кърмих на поискване, носих я в слинг, спяхме заедно, извеждах я всеки ден, много внимавах с какво се храни, устройствата бяха силно ограничени. С две думи – имах пълен контрол над нейните избори. Бях изтощена, недоспала, отслабнах, но по-важното беше, че се справях отлично като майка.

Детето ми порасна, проходи, започна да се отделя от мен. Започна да казва първите си “не”, да заявява себе си. Вече нямах толкова власт над нея. С появата на второто ми дете родителството започна да ми тежи.

Важно е да отбележа, че в тази конфигурация нямаше много място за партньора ми. Първо дъщеря ми, а после и синът ми

спяха в леглото между нас.

Бях изцяло фиксирана върху тях и отношенията ни започнаха да страдат. Бях се идентифицирала с ролята на майка дотолкова, че изоставих и собствените си нужди. Бях се отдала на родителството. Исках да се докажа. Исках да си докажа, че струвам, че съм ценна, давайки на децата си всичко, от което имат нужда. Всъщност до голяма степен успявах – с цената на това, че изгубих себе си и връзката си с партньора си. Най-парадоксалното беше, че каквото и да правех, един глас продължаваше да говори в мен: “Не си достатъчно добра. Не се справяш. Можеше още по-добре.” За да го заглуша, продължавах да правя още и още – с цената на стрес и изтощение. Понеже нямах усещане за вътрешна стойност, си доказвах, че струвам чрез ролята си на майка, получавайки валидация чрез одобрението на децата си. Така запълвах собствените си празнини.

Всъщност исках да разкажа за родителската вина.

Тя не започва с раждането на децата ни. Тя е много стара, от времето, когато сме били деца и когато нашите родители не са ни виждали такива, каквито сме. Под “виждали” разбирам изграждането на сигурна връзка, в която има пространство да бъдем такива, каквито сме, и отразяване на положителните ни качества. Когато такава връзка липсва, започваме да търсим бягство от болката, че не сме достатъчни, каквито сме. Вкопчваме се в храна, Интернет, вещества или хора, чрез които заглушаваме болката и запълваме липсите си.

Според канадския терапевт д-р Габор Мате:

“Пристрастяването е всякакъв модел на поведение, което желаем неустоимо и в което намираме временно успокоение или удоволствие, но което има негативни последствия в дългосрочен план, и от което не можем да се откажем, независимо от негативните последствия.” Родителството може да бъде едно от тези пристрастявания.

Какво ни дава родителството?

На първо място, безусловната любов, която не сме получили като деца. За едно дете майката е цялата вселена, поне до определена възраст. Сигурно всички сте виждали погледа на кърмаче, когато се отдели от гърдата на майка си и я погледне в очите. Там се чете всеотдайност, доверие, обожание. Природата го е замислила така – без майка си или заместващ възрастен едно новородено е напълно безпомощно и няма да оцелее. Това е биологичният ни инстинкт за свързване.

След 1.5 г. обаче започва процес, познат в психологията като индивидуация или отделяне на детето от майката. Бебето става самостоятелно, започва да ходи, да изследва света. И тук идва трудността за майката. Ако при нея този процес не се е случил правилно, т.е. ако тя не се е отделила здравословно от своята майка, за нея ще бъде много трудно да пусне своето дете. Защото то е източник на любов, на сигурност, на внимание, на емоционална подкрепа, а понякога замества и това, което майката не успява да получи от своя партньор, защото съществува дисбаланс в отношенията им, който понякога започва още преди появата на децата.

Не е рядкост именно заради дисбаланса в партньорските отношения родителят да започне да вижда в детето си

по-добрата версия на своя партньор,

центъра на своя живот. Това е обвързващо за детето по нездравословен начин и впоследствие ще внесе дисбаланс в зрелия му живот. То ще иска да спасява партньорите си или ще изисква от партньора си безусловната любов, която не е получило в детството си. Така травмата се предава през поколенията.

С две думи – трудно ни е да освободим децата си от нашите очаквания, когато, съзнателно или не, търсим да удовлетворим потребностите си чрез тях. Когато детето усеща, че върху него има твърде много очаквания да снабдява родителите си, когато е намесено в отношенията между тях, или когато родителите чувстват твърде много вина и търсят валидация чрез детето си, то се натоварва.

Добрата новина е, че това е обратимо.

Облекчението за децата идва, когато погледнем към своя партньор, а ако нямаме партньор – навътре към себе си.

Едно семейство започва, защото двама души се събират заедно като мъж и жена. Впоследствие те служат на една по-голяма сила, която иска да се прояви чрез тях – силата на Живота. И те стават родители. И са правилните родители за своите деца, защото само и единствено чрез тях децата им са дошли на този свят. Детето е продължение на любовта, започнала между мъж и жена, преди да станат родители. Хронологично погледнато, то идва в системата последно и има нужда да се чувства по-малко спрямо своите родители. Тогава то може да получава от тях. Правилната посока, в която тече любовта, е от родители към деца.

Едно дете не се ражда, за да направи родителите си щастливи.

То има своя собствен път и житейска съдба. Ние като родители имаме задачата да създадем правилните условия, да го придружим донякъде и след това да го пуснем да следва своя път.

За да бъдем в служба на децата си като родители, е нужно ние самите да пораснем. Да работим с емоционалната болка от детството си, да бъдем любящ родител за нашето наранено вътрешно дете, за да не пренасяме психичната травма върху децата си. След това можем да приемем своите родители и да се отделим здравословно от тях. Отделянето означава да не ги обгрижваме емоционално, да не се чувстваме отговорни за щастието им. Възпитани сме в чувство на дълг към родителите си и света и съответно чувстваме вина, когато се отделим от рожденото си семейство, но това е пътят ни към свободата и към това да бъдем на разположение за нашите деца. Иначе част от енергията ни е насочена към миналото, все едно част от нас гледа назад и не е съвсем налична в настоящото ни семейство. Можем да се отблагодарим на нашите родители, когато предадем полученото от тях напред, към нашите собствени деца.

Другото нещо, което ни помага, е

да даваме сами на себе си – внимание, грижа, подхранване, любов.

Да имаме добра връзка със собствените си ресурси – хората и нещата, които ни подкрепят и помагат да се заредим. Може да са хора от детството, които са ни обичали, или от настоящия ни живот, може да е наше любимо занимание, връзката ни с природата, вътрешни качества, които притежаваме, връзката с нещо по-голямо. Когато подхранваме себе си, подхранваме и отношенията с децата си. Даваме им посланието, че има ценност в това да се грижиш за себе си и да обичаш себе си. И че това е най-важната връзка – с нас самите. Както казва тибетският учител Тик Нят Хан: “Най-ценното наследство, което родителите могат да оставят на децата си, е тяхното собствено щастие.“

Марина Чомпалова е психолог и водещ на семейни констелации. В момента преминава обучение за терапевти в метода за лекуване на травми Compassionate Inquiry, разработен от канадския психотерапевт д-р Габор Мате. Основен фокус в работата ѝ са травмите от детството и междупоколенческите травми като причина за затрудненията и заболяванията в живота ни. Води индивидуален процес „Лекуване на вътрешното дете“ (childhood deconditioning) в 10 сесии за премахване на обусловеностите от детството и свързване със същността ни.