Толкова ме боли, че не мога да дишам. Толкова ме боли, че нямам други усещания. Опитвам се да притъпя и това, почти успявам. Вървя и коремът ми е свит на топка, ей сега ще повърна, трудно преглъщам. Искам да плача, но не мога, твърде горда съм за това.
Шумът на разговорите около мен се опитва да ме напълни с радост, с усмивка, но не успява. За мен е само обстоятелство без особен смисъл, без съдържание, думите са проста звукова конфигурация от гласни и съгласни – като чуруликането на птички, лаенето на кучета и грухтенето на прасета едновременно. В селския двор на градската реалност хората са животните, които досаждат, искат да бъдат нахранени, погалени или просто гледани. Не ми е до тях. Виждам се, че се усмихвам, но топката в гърлото ми прави усмивката ми по-скоро измъчена венецианска маска, отколкото истинска емоция.
Ставам и отивам до тоалетната, влача се, в архивите на хорската зоологическа градина до името Яна стои надпис: „червей, обича да вади червата си навън, докато се движи – за цвят, не за друго”.
Гледам се в огледалото, някога се обичах.
Правя физиономия „аха да заплаче”, но не се получава, очите ми са сухи, сухи, сухи.
Първата капка кръв се стича по ръката ми, натискам острото ножче повече, още, болката никога не стига. В главата ми се опитва да зазвучи Hurt на Джони Кеш, но една измъчена водна капка, стекла се самосиндикално по бузата ми, я прогонва. Няма място за музика в мен, само тихо е, светът ми е вакуумиран, всичко е далеч, ехо от лица, хора, думи, няма реалност, няма и илюзия, само тихо, тихо, тихо.
Забърсвам ръката си със салфетка, чудя се дали е хигиенично. Няма да се върна при приятелите си, измъквам се като малка уплашена мишка, без да казвам чао. Просто си тръгвам.
6 месеца по-късно
Снимка, статус, песен – пропускам ги покрай уши/очите си. Измамното чувство за контрол, което ти дава болката, пристрастява. Все пак пускам разни звуци и им разрешавам да имат смисъл, уча се да чувам. Отново, като малко дете съм, родила съм се вчера. И съм стар човек, но не ми трябва сникърс… …тичам по плажа, докато не остана без дъх, докато тялото ми не откаже да се движи повече, докато белите ми дробовете не започнат да ме ритат от болка, свличам се, лежа, гледам небето, звездите се размазват и се фокусират отново в синхрон с движението на гърдите ми, потта се стича по слепоочията ми, пясъкът танцува в косата ми, обича ме.
Ръка.
– Искаш ли да пием нещо – има един бар наблизо, тих и спокоен е?
Поглеждам по посока на гласа и хващам ръката, имам чувството, че я цапам, омърсявам я с пот и пясък, но Той не я отдръпва погнусено.
– Искам – казвам. Не чувам сама гласа си, толкова е тих. …
плача, плача, плача и говоря, говоря, говоря. Приглушените светлини в полупразния бар, тихата музика, той. И аз. Не ние, а всичко, целият свят е аз и той, това Сме. За няколко часа. Или дни. Може би години… не знам, а и не ме интересува.
– Какво е това на ръката ти? – пита ме под светлината на последната лампа, преди да се отправим към тъмнината на плажа. –
Римайндер.
– За какво?
– За Джони и за това, че не искам да го чувам повече никога.
Не ме пита повече. В главата ми звучи Easy на Трейси Торн. Изпълва ме цялата, докато неговата ръка държи моята. А слънцето вече изгрява някъде пред мен и чертае обагрена в червено пътека по морето.
…дишам.
0 Коментара