Сълзи заради мъж

Съвременна жена съм. Самостоя­телна. Еманципирана.

Кола карам. Трябва ли една жена като мен да вярва на разни там знахарки, гледачки и тем подобни.

Не трябва!

Не трябва, ама на мен ми се случи­ха такива неща, че започнах да вяр­вам.

На връх Нова година една моя приятелка от студентството ми гледа на кафе и ми предсказа, че през годи­ната ще ми се случат три важни не­ща – две хубави и едно лошо. Предпочитах да се откажа от двете хуба­ви, но да не ми се случва лошото. Но кой ме пита. Човек може ли да изме­ни съдбата си? Не може. Още повече, ако тя е предсказана с анголско кафе в майсенска чашка.

За вас лъжа – за мен истина, но три месеца след предсказанието ми се случи първото хубаво нещо.

Омъжих се. Омъжих се по любов за момчето, което отдавна обичах. Адски бях щастлива! Как да ви опи­ша моя любим? Висок, мургав, със зелени очи — същински Ричард Чембърлейн. Изобщо точно моят тип.

Няколко месеца след сключване на брака ми се случи и второто хубаво нещо. То е от съвсем интимно естест­во, така че ми е неудобно да го кажа. Когато подшушнах на моя „Чембър- лейн“ за второто хубаво нещо, той се разтопи от радост и дори започна да ходи на ръце из хола.

Дотук всичко, което ми бе предска­зано, се сбъдна точно. Сега обаче предстоеше третото и то ме плаше­ше. Отидох пак при моята „гледачка“. Повторно ми гледа на кафе, па­сианс ми реди, на бял боб се звери, но все същото: сълзи заради черен като гарван мъж, позастарял, с очила и мустаци и нос като еклер. Черен човек, който седи зад черно бюро, държи черен химикал и пуши черна „Алфа“.

Хай да му се не види!

Почнах да се плаша. Кой е този Hje- рен човек? Такъв „бухал“ изобщо не познавах. По описание малко ми приличаше на професора ми по ин­тегрално смятане, но от него отдавна се бях отървала. Вече четвърти месец на нощното ми шкафче стоеше дебе­ла, подвързана в червено диплома, на която пишеше, че на Теменужка Стефанова Страдалска се признава квалификация „инженер по далеко, съобщителна техника“.

Две-три седмици се плашех от „бу­хала“, но като видях, че нищо лошо не ми се случва, успокоих се. Ще вяр­вам на глупости! Как не!

Как ме откри злото, ще запитате?

От известно време ми се беше от­ворил страшен апетит. Видя ли нещо на витрина или на маса – прияжда ми се и толкоз. Особено пък соленичко и киселичко.

Като минавах един ден покрай па­зара в „Младост“, видях един дебеланчо да продава череши. Адски ми се прииска да ги опитам. Слязох и си купих половин кило. Дебеланчото ми ги зави във вестник. Не можах да из­търпя до вкъщи. Хапнах една. Малко стипчиви, но за мен – чудесни. Тък­мо посегнах към втората и погледът ми попадна на една обява. Някакъв институт търсеше инженер по дале­косъобщителна техника. Край! Хуба­вото не идва само. Понякога човек си седи, а късметът му работи ли, работи. Изобщо тая година за мен беше плодородна. Записах адреса и телефонните номера на института.

На другия ден рано, рано облякох пепитеното костюмче, гарнирано с кожено коланче, което ми придаваше делови вид. Смених си леко физиономията пред огледалото, сложих в чантата диплома, молба, медицинско свидетелство, две големи и две малки снимки, собственоръчно написана автобиография от 11 реда и се отправих за института, който ме търсеше чрез „черешарския“ вестник.

В „Личен състав“ едно момиче с разноцветно като палитра лице ми взе документите, занесе ги някъде и на връщане ми каза, че ще трябва да се срещна лично със зам.-директора по  внедряването Касапски.

Когато влязох в кабинета му, краката ми се подкосиха.

Зад бюрото седеше възрастен мъж с очила, черен като гарван. Имаше мустаци и нос като еклер. На черното му бюро лежеше пакет с цигари „Алфа“. Стана безпощадно ясно, че е Той. Нямаше грешка в предсказанието.

Обърнах се леко назад и плюх три пъти в деколтето си, за да ми мине уплахата. После се ощипах, за да се съвзема. Трябваше да се овладея, иначе при това вълнение рискувах да оставя любимия си без наследник.

– Добър ден! Завършила съм…

– Прочетох, че си завършила. Но… Хм… Да… Тука… Тука пишеш, че от пет месеца си омъжена. Хм… Да… Всичко ли си писала, или нещо си скрила?

– Какво има да крия?

Почна да ме оглежда.

– Например… Хм… Да… Напри­мер кой може да ми гарантира, че ут­ре няма да ти скимне да родиш едно бебе и да ми зарежеш, дето е казано, каруцата в калта?

Пламнах цялата. А този нахал продължаваше да ме оглежда като че ли ще ме купува. Идваше ми да го фрасна с чантата по главата. Но се сетих, че мога да предизвикам взрив. Носех един флакон „Боди мист”, на който беше изписано предупреждението: „Пазете от удар с твърд пред­мет!“

Изкушавах се да му кресна в лице­то: „Мога да гарантирам, че няма да раждам само ако съм омъжена за мухльо като вас, но аз съм омъжена за нормален мъж и нищо не мога да гарантирам!“

С голямо усилие се въздържах. Са­мо тряснах вратата и излязох. Срещу мен имаше друга врата, на която бе нарисуван силует на жена. Отворих тая врата и надух гайдата.

Ронех сълзи заради черен като гaрван мъж.