Само не "Здравe, успехи и сбъдване на мечтите"!

Да започнем със статистика. В момента, в който пиша този текст, средният брой приятели, които всеки от нас има във Facebook, е 338. В момента, в който вие ще четете този текст, цифрата вероятно ще е по-голяма. Това означава, че всеки ден някой наш близък или далечен познат има рожден ден, имен ден или първороден син, за който Цукърбърг надлежно ще ни информира. Към това трябва да добавим и онези прощъпалници, абитуриентски балове, пенсионирания и годишнини от сватби, за които компютърът не отваря дума, но свекърви, тъщи и колежки дебнат изчаквателно. След тях нека споменем и празниците на десетки други човешки същества, които заслужават нашето внимание и обич без нужда от дигитално или лакътно подсещане.

Така или иначе, всеки наш обикновен ден е нечий рожден ден или празник.

Всеки наш празник е нечий съвсем обикновен ден.

По този повод се налага да отговаряме в движение на поредица от дребни, но досадно упорити въпроси.

Какво да кажем на този ден?

Тук отговорът е лесен. Единственото, което трябва да кажете на човека, когото искате да поздравите по някакъв повод, е това, че е специален. Нищо повече. Нищо друго. Само това.

Той със сигурност не иска да получава от вас план за действие как да организира бъдещето си. Не държи да му напомнят, че от него се очаква да има професионални и спортни успехи, да сбъдва мечтите си и да живее в хармония със себе си.
И без да му казвате, знае, че е значително по-добре да бъде здрав и щастлив, отколкото болен и нещастен.
Безсмислено е да му предричате голям късмет, много любов и куп пари, освен ако не сте Гандалф, Синята фея или поне Фонд „Земеделие“ и можете да му ги подсигурите.
Също толкова неубедителни са и заклинанията, че оттук нататък най-хубавото предстои.

На такъв ден човек има нужда от едно- единствено нещо – то е да усети, че не е чак толкова обикновен… че в него има нещо хубаво и добро, което го отличава от тълпата в нечий чужд живот. Че е различен и запомнящ се, а съществуването му не преминава тихо и незабелязано за околните. В такъв ден всеки заслужава поне за малко да се почувства изключителен и важен. Ето, това е най-доброто, което можете да му поднесете с думи – неговата скромна човешка значимост.

Как да го кажем?

Кажете го с апломб.
По принцип има два типа хора. Едните пристигат на тържеството и възкликват: „Ах, ето те и теб“. Другите се появяват в стаята (или на профилната ви страница) и казват: „Ехо, ето ме и мен!“ Въпрос не толкова на добро възпитание, колкото на висока класа, е да забравите за момент местоимението „Аз“. Колкото и разочароващо да звучи, хората всъщност не искат да ги впечатлявате с личността и остроумието си. Те предпочитат вие самите да бъдете впечатлени от тях. Затова каквото и да кажете на избраника на деня, дори да е едно-единствено изречение, направете го така, че да му се свлекат чорапите от удоволствие.
Кажете го искрено.
Не е трудно. Достатъчно е да хвърлите едно око в сърцето си и да решите дали има нещо, заради което харесвате, уважавате или обичате този човек. Ако не откриете нищо такова (случва се), то тогава стои въпросът дали изобщо има смисъл да го поздравявате. Светът е затрупан не само от радиоактивни отпадъци и пластмаса. Светът е пълен и с абсолютно ненужни думи, които безотговорно замърсяват живота ни. Ако не можете искрено и от сърце да се зарадвате за някого, не си струва усилието да произвеждате фалшиви възклицания или поздравления, които са сякаш машинно генерирани. В това няма густо нито за вас, нито за адресата им. Само загуба на време живот.
Кажете го публично.
Има съкровени думи, желания и пожелания, които се казват само в изповедален полумрак. Иначе губят смисъл. В случая обаче не става дума за тях. Ако искате да кажете някому нещо мило по някакъв традиционен повод, няма особена причина да го правите в лична кореспонденция или под сурдинка, за да не видят и чуят другите. Има нещо леко притеснително в комплимент от типа: „Свалям ти шапка, но, моля те, между нас да си остане.“

С какви думи да го кажем?

Най-добре, а и най-лесно, е направо да споменете това, което харесвате, уважавате или обичате в някого. Ако нямате време и настроение за словесни къдри и финтифлюшки, дори семпли признания от рода на „Страхотен си/ Мусаката ти е убиец/ Ти си богът на Excel таблиците…“ ще накарат ответната страна да се почувства така добре, все едно сте й обелили варено яйце. При затруднение да се сетите за повод за похвала, помислете за нещо, за което завиждате. Защото при липсата на възхищение, завистта също е нелоша форма на искрено ласкателство.

Всъщност няма и не трябва да има рецепти как да изглежда едно поздравление. От всеки човек и за всеки човек то трябва да е различно. (Не като онзи мъж, който влезнал в цветарски магазин и казал: „Дайте ми 10 от тези картички с надписа „Обичам само теб“.)

Тук аз ще призная само част от нещата, които правя в зависимост от времето, което искам да инвестирам. Ясно е, че вие имате и по-добри идеи.

Пиша кратко, ясно и недвусмислено изречение на възхвала. Слагам удивителен знак! Един!
Пиша същото изречение на ръка, снимам го с телефона си и изпращам снимката.
Пиша същото изречение, като добавям още няколко такива за разкош.
Пиша същото изречение и добавям изровена отнякъде наша обща снимка.
Пиша същото изречение и добавям колаж от изровени няколко стари снимки.
Пиша същото изречение и слагам линк към любимата му песен или изпълнител.
Пиша същото изречение и добавям мое лично любимо стихче.
Пиша същото изречение и слагам картинка, която да илюстрира изречението (например с мусака, или с Excel таблица).
Пиша същото изречение и след това набързо припомням първата ни среща (освен ако не пиша на майка ми и баща ми).
Не пиша нищо. Изпявам „Кацнал бръмбар на трънка“ на телефона или „We will rock you” и го пращам като гласово съобщение.

Какво можем, но е по-добре да НЕ кажем?

Тук отново ще изразя лично мнение, неподкрепено от никаква статистика или научни експерименти в областта на социалната психология и „честиткологията“. Какво бих избегнала на всяка цена и при всякакви обстоятелства:

Думи, които не са ваши, а сте преписали някъде от интернет. Подобен вариант има оправдание единствено, ако сте андроид на стаж в пресцентъра на държавна институция.
Картинки с шоколадови бонбони, кръстосани чаши с шампанско, червени рози върху клавишите на пиано, кошници с котета, балони и шекер до безкрай. Помислете колко би ви развълнувала и трогнала подобна снимка. Да, точно толкова тя ще развълнува и трогне и получателя й. Защото едва ли има нещо толкова банално, което така успешно да обезличава не само поздравявания, но и вас, поздравяващите.
Ненужни напъни на чувството ви за хумор. Нищо лично, но е възможно пораженията да са повече от ползите.
Абревиатурата ЧРД. Ако не можете да отделите заради някого дори 5 секунди, за да изпишете три думи, то поне не го демонстрирайте. Не пишете нищо. Нека си остане ваша малка тайна.
Редици от емотикончета с усмивчици, звездички, кексчета, свещички и търкалящи се от смях кученца. Също и безкрайният брой удивителни знаци! Може би очаквате, че те придават тържественост и вдигат драстично нивото на хормоните на щастие? Възможно е. Не е изключено. Но колко пък чак толкова да го вдигат?
Реплики от рода на „Ще черпиш“. Това не е ваше решение. Вашето решение е дали да купувате подарък.
Всичко, което някой някога ви е казал като поздравление, и отдавна сте забравили. Очевидно не си е заслужавало.

Защо да го кажем?

Ето това всъщност е най-важният от всички въпроси. Защо трябва да се обременяваме и с тази дреболия? Защо трябва да превръщаме нещо толкова незначително в тема за разговор? Защо е нужно да се вторачваме в запетаите на живота, когато по думите на Радичков, цялото ни човешко съществуване така или иначе е изречение, пълно с правописни грешки?

Най-краткият отговор е, че причината е същата, поради която вместо филия с мас бихме предпочели тост с авокадо … или резен погача с едросмляна домашна лютеница, прясно биволско сирене и две листа босилек отгоре. Не че филията с мас няма да ни нахрани. Със сигурност ще го направи. И премиер може да ни направи. Но другото е далеч по-приятно, и което е по-важно – много по-здравословно.

Светът на човеците може да е прекрасен, но той никога не е бил безопасен за живеене. Заплахата днес идва и от една особена, перфидна форма на насилие – култа ни към продуктивността. Говоря за бързането – изтощителното бързане да свършим колкото може повече неща, да отметнем повече задачи, да задвижим повече проекти, да пропътуваме повече километри, да сложим повече лайкове и по възможност да живеем със скоростта на 5G интернет връзка. Това натрупване на количество преживявания, неизбежно е за сметка на качеството. Всекидневно се лишаваме от разкош, който не се купува с пари – този да живеем живота си табиетлийски. В бързината не остава особено време да се вглеждаме в детайлите. Претупваме нещата. Загрубяваме. Настъпваме се. Подминаваме се.

Така или иначе, малките жестове на внимание към друго човешко същество определено не са жизненоважни. Спокойно можем да преживеем и без тях. Както спокойно можем да преживеем и с филиите с мас. Но всъщност точно това осъзнато желание да доставиш миг удоволствие някому придава известен лукс и разточителство в ежедневието. То ни прави малко по-малко пчели-работнички, и малко повече пчели-царици. То успокоява, разсмива и изчервява от удоволствие. То е шик. То е цяр. То ни напомня, че преди да се разделим по въпроса за или против партийните субсидии, АЕЦ Белене, Ода Жон и кюфтетата с лук, преди всичко сме хора. И нощем в тъмното не си мечтаем за професионални успехи и картечен откос от наздравици. Надяваме се някой да спре и истински да се вгледа в нас. Поне за малко. Поне на празник.