Средата – това е човекът до мен. Онзи, в чиито очи оглеждам обезумялото си от тъга лице. Онзи, с когото мълчим и всяка минута тишина е разказ за споделеното – разказ, иначе осъден да умре от студените ръце на другите. Защото поглед към другите може да означава самота.
Самотата, за която си говорим… – ако не беше тя, великите поети нямаше да пишат велики стихотворения. Мисля, че и Жан Пол-Сартр, и Кафка са разсъждавали по въпроса за самотата, когато са писали своите „Погнусата” и „Преображението”. И те са имали чувства. А самотата е чувство. Но не винаги болезнено чувство.
Понякога предпочитам дъжда. Предпочитам да се излива в порой или тихо да капе по прозореца, или пък да пия кафе и да гледам как пада – капка по капка, като прозрачни пеещи карфици. Дъждът е хармония, особен вид пречистване, който не изисква нищо освен желание. И ако се замисля, това е желанието за живот.
Предпочитам дъжда пред думите на хората
– всички онези думи за пари, за щастливи ваканции в Тел Авив, за безброй сбъднатости, които на мен са ми чужди. Моята самота не търпи суетата на ваканциите. Тя е усещането за себе си, от което яростно имам нужда. Уединението дори не налага чувство на самота.
Разкъсвам се. Между самотата – онази искащата, пораждаща желание за близост, което разбирам като живот, и онази другата – самотата, при която дъждът е единственият необходим близък. А оттам – между идеята за мъжа, който ще дойде при мен, в моята стая, ще гледа как спя, ще си играе с миглите ми, ще храни котката, когато бързам за някъде и ще говори с мен – дълго, дълбоко, разбиращо; и идеята за уединението, в което това с мъжа е само от време на време, а през другото време аз ще… Ами ще гледам дъжда. Ще храня котката сама. Ще поливам магнолията. Ще пуша цигари и ще се радвам на свободата си.
Затова днес ходя из града и търся тези отговори. Някой ще каже, че отговорът е в мен и никъде другаде. И че трябва да слушам само себе си. И аз го правя, но… всъщност толкова ме вълнува този въпрос, че не мога да го стисна в шепите си като пухче и просто да си направя възглавница от него. Трябва да бъда готова
да споделя тази възглавница с някого
или пък да се науча да живея сама с нея.
И ето – обаждам се на моя стар психотерапевт. Тя има доста професионален опит. Макар че аз й се обаждам да й върна едни пари, които й дължа от месец. И да си побъбрим.
Сядаме в кварталния ресторант. Малко се притеснявам, защото наскоро се случи нещо с нея – спътникът в живота й се пропи и избяга с една актриса. Не съм сигурна, че съм най–подходящият човек, с когото й се говори за това. Опитвам се да подхващам общи теми, но няма как… И двете сме в капана на чувствата.
– Рале, – започвам аз, след като вече сме обсъдили всички подробности около изневярата и предателството.
Интересно, тя споделя, че не се чувства унизена. И все пак се поразплака малко. И аз мисля за Лазар. Правя проекция, както би казал психологът Ралица. Предателството на мъжа й и моята връзка с Лазар – скулпторът, който ме учи, а понякога ме учи да забравям.
– Рале… Как се чувстваш сама? Добре ли ти е?
– Сама съм добре, Мина. Добре ми е. Когато човек има работа, къща, кола… не му трябва мъж или жена…
– Е, да, ама Лазар, примерно… Той има и жена, и деца. И се чувства много щастлив.
– Мъжът и децата са най-голямото робство – отсича Ралица и небрежно натиска някакъв бутон върху таблета си. – Искаш ли да играем на една игра? Нещо като кръстословица. Ела, ела да ти покажа.
Няколко дни по-късно продължавам да размишлявам върху думите на Ралица. Независимостта – освен че не мога да я постигна на практика, мисля, че не би ми донесла някакво особено удоволствие, както при нея. И тази самодостатъчност…
Обаждам се на друг психолог – по-млада от мен, току-що завършила университета, със съвсем малко опит. Енергична и устремена към успеха в психологията, психотерапията, френския език и какво ли още не… Вечно усмихнато момиче.
– Вики, я ми кажи…
Защо някои хора са си самодостатъчни?
И защо смятат, че това е правилно, а другото – робство?
– Кой ти го каза това, бе, Мина?! – едва не се задавя с кафето си тя. После замята косата си и приготвя ръцете си за голямо жестикулиране. – Това са глупостиии! О кей, ти си осъзнала, че обичаш този човек – Лазар, нали така? Ето това е! Човек е създаден, за да обича… Той търси половинката си, и когато я намери, е щастлив да бъде с нея!
– Да, да, така е! – съгласявам се с нея. – Както ти си намерила своя партньор – онова момче, как се казваше… И го обичаш, и той теб…
– Ами… – съвсем леко посърва тя. – Ние се разделихме. Но – бързо става отново приповдигната Вики – сега съм с друг! И той е прекрасен!
– Аха. Супер – отвръщам аз.
Иска ми се да й стисна ръката и да я прегърна, но си мисля, че тя е започнала да издига невидима бариера около себе си. Бариера, нетърпяща прегръдки. Бариерата на професионализма. И не я прегръщам, а й пожелавам успех и се разделяме.
Една вечер баща ми беше застанал на терасата, на която аз стоя обикновено, и печеше чушки. Миризмата на печени чушки е велико нещо, напомня ми на вкусното и здравословно детство на село. Земята, слънцето и водата.
След кратко скитане из квартала сядам при него.
– Тате, абе, какво мислиш за това… за това отчуждение, за тази студенина, за тази самодостатъчност…
– Не те разбирам – отговаря ми той и вади две изпечени зелени чушки, които после трябва да бъдат обелени и затворени в найлонови пликчета във фризера. Но първо да изстинат.
– Ами някои хора вярват в тези неща… как да ти кажа…
– Мисля, че си има термин за това. Казва се алиенация.
Влизам в стаята си. Пиша в гугъл „алиенация”. И изскача статията в Уикипедия, в която… хм… пише доста интересни неща.
„Алиенация (в социалните науки) е онова състояние, при което е налице чувство за отстраненост и отделеност от нечия среда или дори себе си.
Идеята за алиенацията е популярна в социалните науки и все пак тя остава смътна концепция, описваща или безсилие по отношение на собствената съдба или въобще общо чувство за липса на цел.
Смята се от мнозина, че атомизмът на съвременното общество означава, че хората са в по-плитки отношения с другите около тях, отколкото биха били нормално. Това води до затруднения в разбирането и адаптирането към чуждата уникалност.”
Хм, това обяснява защо всички млади хора са
забили очи в телефоните си
и мажат усърдно по дисплеите им.
Всичко, до което се докосна, ми напомня за самодостатъчността и студенината. Дори понякога те се превръщат в цинизъм. Например, чета „Непосилната лекота на битието” на Милан Кундера. Героите до един са студени и безчувствени. Няма думи за сладката споделена любов – има отчужденост, логика, цинизъм.
Тъкмо съм се отчаяла, че светът все повече се свива и отчуждава от мен, минавам покрай една пейка в парка. На нея е седнал човек. Познавам го много, много слабо. Май сме се виждали само веднъж, случайно. Той е известен актьор. Играе ролята на ужасния, нежелан любовник в един филм. Спирам до него.
– Здрасти.
– Здрасти – отвръща ми той, премерено и сухо.
– Може ли да седна?
– Разбира се. Макар че наоколо е пълно с пейки…
– Имам един въпрос.
– Хе, питай – казва той и придърпва кучето си. Чак сега забелязвам, че има куче.
– Какво мислиш за отчуждението и самодостатъчността? За студенината?
А той мълчи, гледайки напред, с физиономия – все едно се е сетил за нещо. После придърпва кучето си и го погалва. Топъл човек, казвам си. Надявам се
да е топъл с хората, както е топъл с кучето си
Поне той.
– Ами това е приумица на Запада. Така смятам аз – проговаря най-накрая. – Аз съм за емоцията. Винаги.
– О кей, а не смяташ ли, че Източната философия е повлияла на хората, които страдат от… не… които са отчуждени и студени…? Някои от тях твърдят точно така.
– Ами не. За мен Изтокът е Близкият изток. Бил съм в Сирия. Там наблюдавах как брат целува брат си, защото не са се виждали от една година… Човекът от Запада, виждайки такова нещо, веднага си казва: ей, това е ебати педерастията! Но за човека от Изтока това е нормално. И е така. Те много държат на рода си. И понякога са сурови… но такава любов няма никъде другаде…
– Как се казва кучето?
– Ноу нейм.
– Без име?
– Хаха, шегувам се. Казва се Белчо.
– Чудесно. Чао, Белчо! – и го погалвам. – Чао, … ъ…
– Георги.
– Да, Георги… Чао, Георги!
Продължавам да вървя из града и да се питам. Минаха дни, седмици, а аз още не знам. Може би е вярно онова, което Учителя ми каза скоро:
„Отчуждението идва от преживяната болка. А иначе… тези хора, които говорят за самодостатъчност, най-често не могат да си нацепят дърва сами…”
И май е време да се прибирам. Ще разкажа на мама за всичко това, тя ще ме изслуша, ще каже нещо – или може би няма да каже нищо – и ще ме помоли да си отида в стаята, защото иска да е сама в края на деня. И всеки ще остане сам. Аз – в моята малка стаичка. Хората – в техните чужди светове.
А дъждът ще капе, аз ще вдишвам гледката на зелени листа, ще попивам изреченията на природата, ще храня котката. Мечтая за някой Лазар, с когото отчуждеността ще бъде скучна теория, приумица на миналото – личното и историческото минало. Мечтая за топъл свят, в който Лазар, Мина, Ралица, Виктория, Георги ще бъдат имена на близки – толкова близки, че да създаваме този мек свят; толкова безболезнено близки… Без звън от счупен кристал. Само топлината на глътките.
0 Коментара