В статистиката сигурно ме водят самотна майка. На 29 години в родилния дом пък ме записаха възрастна първескиня. Но смятам, че само държавните институции имат своите административни основания да ме класифицират. Сега трябва да напиша “как се реших да родя и да отглеждам детето си без баща” и “много ли ми е трудно да се справям сама”.
Наистина не мога да отговоря на нито един от тези въпроси, защото не отглеждам сина си без баща и не се справям сама. Не съм някаква силна и борбена жена. По-скоро съм лигла и егоистка. Говоря сериозно. Много, наистина много исках дете и когато това се случи, бях много щастлива, но не бях склонна да махна с ръка за сбогом на начина си на живот. Затова не съм никаква самотна майка,
просто имам семейство в по-различен формат
Когато видях двете чертички на теста за бременност, исках да разцелувам целия свят, защото аз ще имам дете. Е, известно време се чудех защо не се получи с мъжа, когото шест години приемах като “голямата любов”. Защо вместо него североизточният вятър и буря в морето ми доведоха харизматичен мореплавател (почти като във филма “Шоколад”). Но в крайна сметка коя съм аз, че да споря с майката природа и нейния свещен естествен подбор? Единственото, което трябваше да реша, е как да дефинирам правото си да бъда майка в свят, който все още предпочита латино драмите на браковете и разводите. Определя бащите, които не искат да живеят с майките на децата си, като безотговорни, а майките, които не искат да живеят с бащите на децата си, като пропаднали (меко казано)…
Като една възрастна първескиня вече знаех,
че не искам да променям начина си на живот, а само да добавя и радост от дете в него. Избрала съм си професия, в която не можеш да си добър, ако не общуваш почти денонощно с артистично-бохемския свят. Личният ми живот (извън сина ми) е съкровена моя територия – единственото нещо в света, към което съм ревнива и не давам обяснения. Освен това не вярвам в егоцентричния порив майките да обсебват света на децата си. Може би затова инстинктивно избрах семейство като конструктор, от който може да строиш различни къщи, да сменяш големината и формата им. Родителите ми,
слава богу, ме приемат, независимо дали ме разбират
Достатъчно са мъдри и спокойни, за да предадат на сина ми уроците на първите 7 години, да решават с него любимите му логически задачи (наистина щеше да ми бъде трудно, ако трябваше аз да се справям с това) и да бъдат търпеливи до онази хапка от храната, която е наистина последна. Бащата на сина ми и приятелката му обогатяват света му с хиляди умения (каране на колело, разпъване на палатка, ветроходство, правене на курабийки, втори чужд език…), вълнуващи морски приключения и освен това са пример за партньорство, устояло (и укрепнало) благодарение на изпитанието, че аз и той нахълтахме в живота им. Да, имало е моменти, даже цели 2 години, в които всички бяхме малко или повече объркани. Разбира се, имало е коефициент на драматичност. Но съм забелязала, че иначе трудно приемаме даровете на влъхвите.
Може би, смятаме, че не ги заслужаваме, ако не ги изстрадаме. Не знам. Но знам, че в момента, в който приех тяхната връзка като благословия, а те заедно приеха сина ми като дар за връзката им, на семейните ни коледни празници има около десетина души, няколко джуджета и голям чувал с много подаръци. Значи всички сме слушкали. Някой да спори с Дядо Коледа? Аз нямам възражения. Харесвам си и подаръците, и нестандартния семеен формат, благодарение на който никой не принесе в жертва личния си начин на живот (и егото сито, и душата цяла), а синът ми получава по-широк мироглед, разнообразие и най-важното – любов от всички.
* Робърт Де Ниро във филма “Шофьор на такси” – Бел. авт.
0 Коментара