Съпруг със сърце или апартамент и кола?

Аз съм на 23 години и вече 6 години работя като продавачка в магазин за платове. До десети клас на гимназията учих редовно, но после поради материални затруднения се наложи да работя и да уча във вечерно училище. Родителите ми криеха истината от всички и ме принуждаваха и аз да лъжа, защото ги било срам, че дъщеря им не е редовна ученичка. Когато им занесох дипломата си, вместо да ме поздравят, те ме наругаха, защото на нея не пише отличен, а — добър. Преглътнах го. Но това не беше нищо в сравнение с разправиите, които последваха по- късно.

Във вечерната гимназия се запознах с един младеж. Четири години минаха от тогава, а нашата дружба се запази красива и чиста. Затова ние сме решили да се свържем завинаги. Но още от самото начало майка ми започна да проявява неприязън към моя приятел, без да го е виждала и говорила с него. Той е шлосер, а тя смята, че за нея е унижение да има такъв зет. Отначало не ми казваше открито защо е против моето приятелство, тъй като се е надявала, че като завърша гимназия, ще се разделя с момъка. Но след като разбра, че приятелството ни ще продължи, тя ми заяви направо, че не желае в нейното семейство да влизат прости работници. Аз трябвало да завърша непременно висше образование, а дори и да не мога да завърша, трябвало да си намеря човек с висше образование, който непременно да носи титлата инженер, пекар или нещо от този род, да има апартамент и лека копа. Аз я попитах на какво основание претендира за такъв зет. Ние живеем четирима в една стая и нямаме дори и радиоапарат. Стаята е на Софжилфонд. Баща ми е болен, няма никакви доходи, нито пенсия. Издържаме се от заплатата на майка ми и от моята. Самата тя няма дори и средно образование, но тъй като баща ми е висшист, а тя, като стана на 55 години, успя да заеме длъжност на висшист — забрави онова, което е била.

Няколко години поред кандидатствувам във ВУЗ, но не мога да вляза. Майка ми започна да ме тормози и ме пъди от къщи. Заявява ми, че аз съм петно за семейството, тъй като нямам висше образование, а съм една проста продавачка. Виновна ли съм, че не мога да вляза да уча вае BY3 и трябва ли да се срамувам, че съм продавачка и моят приятел не е инженер или пекар, а шлосер? И двамата си изкарваме хляба е честен труд. Само тези, които имат висше образование, ли са хора?

Разбирам, че стремежът на всеки родител е да стане детето му нещо повече от другите. Но този ли е начинът?

Майка ми не се задоволи само с приказки. Започна да проучва приятелят ми какъв е, да го черни пред всички роднини и познати, да ги кара да ми говорят да се откажа от него. Освен това тя пише анонимни писма, праща в дома му различни хора да казват на родителите му, че тя не го иска, че заради него в нашата къща има разправии, че той ми пречи аз да завърша висше образование, че тя иска до ме праща в чужбина, но аз съм отказвала заради него, и т. н. и т. н. Изобщо полага неимоверни усилия до разруши дружбата ни, само защото той не е висшист, няма собствен апартамент и лека кола. Не ме пуска да ходя никъде, макар че съм вече пълнолетна и всяко мое отиване на екскурзия ми костува ужасни нерви и разправии. Вечер не смея да се прибера по-късно от 10 часа и много пъти не доглеждам кина и театри. В резултат на този тормоз се разболях много тежко от невроза, наложи се да отсъствувам от работа и да се лекувам.

Приятелят ми никога не ми се е съдил за това. Той е много добър, скромен младеж, не пие. не пуши, не скита. Държи много но мен и за всичко се разбираме много добре. Причина да не се оженим досега е квартирата. Ние искаме да имаме наше жилище, а не да се мъчим по чужди къщи. Направихме си жилищно-спестовен влог и след няколко месеца ще имаме заем.

Моля ви, другари от редакцията, отговорете ми: трябва ли да послушам майка си, да остана за цял живот нещастна, без обич, без радост, само защото моят приятел не е висшист, не е богат. Мисля, че отдавна мина времето, когато момичето нямаше право да избира другаря в живота си. Или забраната на родителите важи и сега и аз съм на грешен път?

София,      

С. Д.

Мила Светла,

Условно така ще те наричам. Това име ще ти прилича.

Въпросите, които поставяш, са: границите на родителската воля; висшист — задължително     условие за зет; висшето образование изобщо; външните белези на благополучието— единствен смисъл на живота; еснафщината, която всъщност побира в обема си всичко, което те е разболяло. Въпросите се преплитат и е трудно да се разграничават един от друг. Малко порядък все пак би уталожил огъня на чувствата. Да се опитаме да го внесем.

В чертите на българите е синовната почит. Блага Димитрова е посветила почти цялата си стихосбирка „Обратно време“ на баща си. От оживелите спомени на поетесата се запознаване с един безкрайно деликатен възрастен човек. На едно място („Тишина“) тя казва:

„Не ме упрекваш в нищо,
и пак не ми налагаш
да бъда във живота
какъвто ти си бил.“

Това е израз на пълно доверие, на поощрение на индивидуалното, на голямото приятелство между родители и деца. Но от всеки не може да се очаква толкова благородство. Затова конфликтите между родители и деца винаги са съществували. Трябва да приемем, че без тях не може и че те от друга страна дават материал на мисълта. Преобладава другата категория —умерените хора. При тях новото си пробива път като нормален процес при нормални хора, но бавно, бавно, защото страните взаимно се зачитат: старите отстъпват от много любов, младите настъпват с ръка върху спирачката на уважението.

Има и трета категория, които винаги са „най-прави“. При тях реакциите са най-остри, сръдните най-големи, разривите „за цял живот“. Те са жилави като троскот, тъпо принципни, мъчни. Боя се, че твоята майка принадлежи към тях. Боя се също така, че в последните Години между не малко родители се разпространи заветът: „Бъди такъв, какъвто аз не бях“, далеч не в смисъла, който е влагал в него бащата на Блага Димитрова. С този завет те искат да кажат на децата си да бъдат осъществители на техните неуспели по една или друга причина амбиции. „Аз съм неук — ти се изучи!“ „Аз живях бедно — ти забогатей!“ „Нямах Подкрепа — ти имай моята безрезервна!“ „Селянин съм — ти гони града!“

Разбира се, това е едно естествено доброжелателство, ако нещата не се изнасилват, т. е. ако са съобразени със заложбите и възможностите на децата. Тези на пръв поглед похвални стремежи се превръщат понякога в напаст най-напред за университета и по-късно за обществото.

Нашата страна е една от първите в света по броя на висшисти и специалисти. Можем да се гордеем. Лошото е там, че некадърните между тях примирено се вземат за „неизбежно изключение“. Конструкциите на един по воля родителска „непременно инженер“ не издържат, независимо от типичния му фасон на инженер. Един „непременно режисьор“ смята, че собствената му роля се изчерпва, щом носи карирана риза, пусне брада и захапе лулата. Добрали      се до известно „положение“, тези насила създадени хора с „титли“ дразнят   с показност и превземки и често нанасят вреда със своята некадърност.

От такива хора има ли нужда нашето социалистическо общество? Но което не е по-малко важно — щастливи ли са те самите? Пълноценен ли е животът им? Съмнявам се в това. Родителите им са ги тикнали по път, в който само вещите и титлите имат цена. Но цената на вещите и външната показност е нищожна. И когато мине първото опиянение от тези „блестящи“ блага, идва тежкото чувство за празнота, което не може да се поправи с нищо.

В политиката на държавата ни е залегнала линията на непрекъснато повишаване жизненото равнище на трудещите се. Но удобствата, изобилието от предмети, които се създават, са ни нужни не като самоцел, а като условие, в което да разгърнем своите духовни и творчески сили, да усетим радост от труда си, да възприемаме по-дълбоко красотата на живота, да облагородяваме чувствата си и взаимоотношенията си, които в края на краищата са основното ни богатство. Еснафите, за съжаление, тълкуват държавната политика по свой начин и в известен смисъл я опорочават. За тях парите, вещите, колите са всичко.

Но все пак нека за момент да застанем на мястото на майка ти и да се опитаме да преценим нейните тревоги. Всяко дете ли, оставено само на себе си, би оправдало доверието? Ами ако има вредни наклонности? Ако само не съумява да оцени дарбите и способностите си и е склонно да ги разпилее с лека ръка? Ако не може да прецени добре какъв съпруг му е нужен и при какви условия се създава добро семейство?

И ние с тебе, Светла, трябва да приемем, че майката има право на тази тревога. Не се съмнявай. Ще го разбереш, когато сама станеш майка. Само че това право не е безгранично. И неговите граници са… твоята невроза. Щом майчината грижа и тревога те е поболяла, тя е минала границите на разумното и допустимото.

Ти честно си преценила възможностите и още по-честно заемаш мястото си на продавачка. А майка ти продължава със своята мания да имаш титла. Най-голямата отстъпка, която тя прави, е: „Щом дъщеря ми не може да бъде вис-шистка, тогава зет ми непременно!“ Никъде не е казано, че висшисти не се женят за продавачки. Всичко се свежда до човека. Но ако майка ти допусне, че всички останали са болни като нея от идеята „висше образование, кола, апартамент и пр.“ и че спрямо тебе се поставя същото условие, не е ясно на какво разчита. Това, което е ясно, е невероятно — майка ти те измъчва и с недопустими средства се опитва да ти внуши желанието за добруване на готово. Тя не те съветва с родителска грижовност, а яростно се противопоставя на твоето неподкупно становище. А то обективно е правилното.

И така, за вас двамата — ти и твоя приятел, нещата са прости: няма честен труд, от който се бере срам. Двамата сте порядъчни млади хора — не пиете, не пушите, не закъснявате, подчинявате се всеки на своя домашен режим, спестявате заедно за свое жилище. Всичко това, което може да бъде извор на радости, се е превърнало в гнет, който те е накарал да напишеш това отчаяно писмо и да попиташ: „Какво да направя?“ Без да съм лекар, мога да кажа: отстрани причината, откъсни се от тази орбита. Профкомитетът няма да ти откаже карта за балнеосанаториум. Замини и лекувай нервите си. После с най-разбрания тон, на който си способна, поговори с майка си. Не те съветвам на резки действия, защото, знаеш ли, тая синовна почит, за която ставаше дума в началото, е залегнала и у мене и не ми е леко да я пренебрегна. Не е лошо да прибегнеш до авторитета на ваш близък, когото майка ти уважава. Вие сте на път да постигнете едно от условията на твоята майка — апартамента. Ако нищо не помогне, тогава направете всичко възможно да намерите една малка квартирка, докато започнете да строите и… брак. Брак с този, когото цениш и обичаш. Приемете всичко до тук като изпитание, в което сте се проверили и устояли. Вашето щастие ще смекчи майка ти—така или иначе това е нейната крайна цел. Ако обаче не сполучиш, не с шлосера, а с човека, имай мъжеството да поемеш последиците. Защото никой не може да те застрахова в това отношение.

Всичко най-добро, Светла! И не забравяй, че усмивката на продавачката може да подобри настроението някому за цял ден.

Лидия Ковачева