Сърце за приватизиране

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж… „

Това са истински истории на жени,  които са целували и са били целувани – истории за надежда и мъка, упование и упорство, за гняв и прошка, за безсъници, смях и сласт. Всъщност истории за любов, споделени с Росица Михова, която много искаше да узнае де, кога, веднъж…

 

Със сигурност познавате жена като мен  – на около 50 г., неосъждана, образована и без сериозни пътнотранспортни нарушения. Жена, която е пътувала доста, говори чужди езици и няма куче. Жена с 30-годишен трудов стаж и хиляди часове, прекарани в десетки стъклени офиси. Досещате се, че писането на CV ми струва точно толкова усилие, колкото и пускането на ксерокса  или освежаването на червилото – правя го без емоция, без дори да се замисля, автоматично и с лек пристъп на досада. Но ако ви хрумне да попитате коя съм всъщност извън телефонните конференции и Powerpoint презентациите, всичко в мен внезапно ще блокира и ще се включат безброй тревожни аларми. Защото този въпрос никога не присъства в счетоводните документи или в инструкциите за оценка на риска. След половин век живот все още пиша черновата на отговора му. А той започва от

онази среща, която завинаги промени живота ми

и беляза всички най-важни събития в него през годините по-късно.

Това се случи много отдавна и  както обикновено става – аз дори не подозирах, че в този момент съдбата ми се решава с едно случайно хвърляне на зара. А в моя случай зарът се търкулна и завъртя така, че ме изпрати дълбоко в сърцето на Сибир.

По онова време бях едва на 26. Току-що се бях дипломирала като „Магистър по бизнес администрация“ и по някакво чудодейно стечение на обстоятелствата вече работех в Лондон, за една от онези фирми, които медиите наричат „финансови акули“. Поради това, че говорех руски, веднага ме включиха в международен екип, който работеше по голям консултантски проект в Красноярск. Качих се на самолета, без да съм сигурна дали треперя повече от вълнение или от страх. Ами, ако не се справя… ами, ако клиентът е труден, ако времето не е достатъчно, ако… Съмненията и ентусиазмът ме подмятаха помежду си като топка, докато накрая самолетът кацна и се озовах под искрящото зимно небе на Сибир. Наоколо въздухът бе бистър и студен като острие на нож. Гъвкавите брезички лениво протягаха клони към синевата и по детски нехаеха, че термометърът показва 40 градуса под нулата. Поех дъх и пристъпих напред.

Още от самото начало усетих, че ми предстоят тежки седмици. В началото на 1990-те идеята да се дават съвети на съветски държавни чиновници бе може би похвална, но не и лесно изпълнима. Това бе времето на първите опити за приватизация и машината на централизираната държавна икономика се

съпротивляваше със силата на мастодонт и упоритостта на магаре.

Усилията ни бяха съсредоточени не толкова в намирането на практически решения, колкото в убеждаване на местните власти в необходимостта от промяна. От тяхна гледна точка ние, чужденците, бяхме безполезни, досадни и излишни.

Особено видимо бе това в отношението на шефа на местната Агенция по приватизация. Още на първата ни среща фронтовата линия помежду ни бе недвусмислено очертана. Той бе суров, недружелюбен мъж, около 40-те. Изглеждаше едновременно вглъбен, компетентен и както казваше баба ми – опак. Каквото и да му кажех, винаги намираше причина да не се съгласи. Всяка протегната ръка бе старателно отбягвана.

В опит да бъдат разтопени ледовете екипът ни започна да кани служителите му на вечеря. Надявахме се да установим неформален работен и чисто човешки контакт. Скъпата риба, хайверът и водката „Перцовка“ също бяха на наша страна. Повечето хора наистина започнаха да се отпускат и да ни приемат – само не и моят професионален противник. Макар и не точно враг, той държеше да остане не-приятел. Нищо не можеше да сломи вътрешната му съпротива и постепенно  играта за психологическо надмощие започна да става крайно уморителна. Колкото и да се опитвах да се наложа като делова млада жена от водеща западна фирма,

истината бе, че се чувствах самотна и несигурна.

Времето обаче не спираше, а безгрижно крачеше по пътя напред. След четири месеца усърдна работа проектът се насочи към своя логичен хепиенд. Местните служители бяха доволни от свършеното, чуждестранният екип вече не бе вражески отряд, а аз дори се появих в регионалната телевизия, за да обяснявам колко успешно е било сътрудничеството ни.

На финалната права вече всички бяхме щастливи и задружни като в пионерски лагер. Домакините организираха в наша чест специално тържество в луксозна държавна вила извън града, скътана в сърцето на гората. Сибиряците ги умеят тези неща. Масите подгъваха крака под тежестта на източни блюда, арменски коняк, грузинско вино и прясна риба. Имаше песни. Имаше музика. Имаше онази приятна отмалялост, когато нещо вече свършва и отива в миналото, но бъдещето е още далеч.

В този момент реших да поканя другаря Началник на Красноярската приватизационна агенция на бавен, дрезгаво сладостен блус. Не съм сигурна защо точно го направих. Бих могла да го отдам на някаква моментна приумица или на фриволния дух на алкохола, но всъщност знам, че

нещо в мен вдигна гордо брадичка, тропна с крак

и се изправи срещу този все така мрачен мъж с желанието да направи един последен опит да пречупи упоритата му враждебност. След миг колебание, той прие предизвикателството.

Трудно е да се опише какво точно се случи в следващите няколко минути. Сякаш нещо в нас се превключи и препрограмира. Изчезна всяко неудобство от неизбежната физическа близост на танца. Сякаш умовете ни още бяха врагове, но телата ни бавно се сприятеляваха, докато душите ни вече правеха любов. Не си казахме нищо. Нямаше и нужда. Той не намекна нито с дума, нито с жест за нещо непристойно. Нямаше неприлични предложения.

Няколко дни по-късно получих покана за вечеря. Вече знаех, че е женен и има голям син, така че бях спокойна и не виждах нищо агресивно в предложението. Той си оставаше клиентът в рамките на проекта, аз бях консултантът, който вече събира куфарите си за път. За моя изненада шофьорът му ме заведе в истински ресторант – малък и уютен, а не в някоя от големите закусвални, наследени от времето на социализма и напомнящи производствени халета.

Вечерта премина по всички правила на романтичните срещи, надлежно описани в сантименталните романи. Оказа се, че

заведението бе отворено единствено за нас двамата,

масата бе отрупана с екзотични ястия, сервитьорът бе неотлъчно до нас, без да се натрапва. Някъде тихо се чуваше провлаченият глас на саксофон, а всички часовници сякаш бяха спрели. Мъжът срещу мен бе мил и внимателен по начин, който нямаше нищо общо с поведението му в офиса. Всичко в него излъчваше нежност и топлота, но нямаше нищо предизвикателно или подканящо.

В следващите няколко дни се видяхме отново. Времето, което прекарахме заедно, бе точно толкова, колкото да започна да се вълнувам от срещите ни по начин, в който нямаше нищо професионално. Тогава започнах да се опасявам, че в този приватизационен проект

единственият приватизиран обект в крайна сметка ще се окаже сърцето ми.

Накрая той предложи да отидем до вилата му извън града. Разбира се, сготви ми традиционните „картошка на сковородке“ и, разбира се, аз се отпуснах в ръцете му. Прекарахме целия ден заедно и аз не можех да повярвам как този видимо студен, суров и грубоват сибиряк ми се доверява и оголва пред мен своята уязвима страна.

Последната ни среща преди заминаването ми бе посветена на тайнствата на традиционната руска баня. Банята по тези ширини не е просто СПА комплекс за релакс. Подобно на сауната за финландците или кафенето за виенчани, банята в Сибир е институция. Тя е едновременно офис, втори дом, място за срещи, политически клуб и малък гурме оазис.

Както и да погледне човек, тази наша последна вечер бе гореща. Градусите се вдигаха до точката на кипене и когато оставахме без дъх, отпускахме тела в басейна отвън, сред преспите сняг. В този момент звездите светеха само за нас, вятърът галеше брезите само за наше удоволствие, а водата, земята и тъмната светлина на нощта съществуваха единствено, защото така ни бе по-приятно

да правим любов отново и отново.

За съжаление любовните нощи нямат край единствено в песните на Елвис Пресли. За още по-голямо съжаление – в моментите, в които сме най-щастливи, ние вече ковем собственото си нещастие.

На другата сутрин взех самолета за Лондон, убедена, че съм сложила точка на едно кратко, но красиво изречение в историята на моя живот.

Няколко седмици по-късно разбрах, че съм направила груба пунктуационна грешка и че точката  всъщност е запетая, а след нея има дълго многоточие и много въпросителни. Това бе така, защото без да подозирам, бях тръгнала от Сибир, заченала нов живот.

Какво прави едно момиче, когато не знае какво да прави?

Прибира се вкъщи. Аз също взех самолета за София с надеждата там да намеря най-мъдрото решение. Това не бе проста задача, защото поради чисто медицински причини забременяването ми бе акт на милост от страна на природата. Цял живот бях имала проблеми, които ме караха да се страхувам, че никога няма да стана майка.

Междувременно от Сибир започнаха да пристигат възторжени реакции по повод новината. Бащата на моето неродено дете бе женен, но от дълго време живееше разделен от съпругата си. Беше въпрос на техническа формалност да уреди развода. Всичките му близки приятели вече бяха уведомени. Той дори бе избрал дата за сватбата ни през август – точно на неговия рожден ден. И в духа на новоруската традиция като сватбен подарък вече бе поръчал от Виена

бял мерцедес с кожен салон в цвят на отлежало бургундско вино.

Последва визита в София, където той се срещна с родителите ми. Наблюдавах мълчаливо колко бързо и лесно намира общ език с баща ми и изведнъж ме заля вълна от неудобство. Спомних си как преди време една психотерапевтка ми бе казала, че имам изразен Едипов комплекс – вероятно поради това, че баща ми напусна дома, когато бях едва на пет и след това цялото ми детство и младост премина в опити да го имам за себе си. Може би точно затова се бях увлякла по мъж, който толкова приличаше на него – по-възрастен, енергичен, влиятелен, с някакъв мрачен чар. Може би търсех подсъзнателно не любимия, а бащата.

Изведнъж започнах да виждам всичко в съвършено различна светлина. Очарованието от срещата ми с този човек отстъпи място на чисто физическа нетърпимост и емоционална дистанцираност. Може би прекалено много приличаше на баща ми? Може би подсъзнателно се страхувах, че един ден ще ме изостави така, както навремето бе направил той? А може би тръпката от преследването и противопоставянето си бе отишла? Или просто хормоните в бременното ми тяло бяха обезвредили здравия разум?

Така или иначе, в този момент реших, че

няма да си дам сърцето и не искам да се обвързвам с него.

Щях да отгледам детето си сама – без да нося сватбената му халка, без да се возя в белия мерцедес и без някога да мога да видя какъв баща би бил.

Няколко месеца по-късно и малко преди да родя, сключих кротко брак с мъж, който бе готов да приеме чуждото дете и да го отгледаме заедно в общ дом. Животът потече в обичайното русло – детски градини, ангини, заеми, смяна на работодатели, летни отпуски… перфектно скроени делови костюми и също така делово и семпло памучно бельо отдолу. Имаше нещо много успокояващо в баналността на ежедневието ми, но и много банално в това спокойствие – поне докато го имах.

Години по-късно се обадих на сибирския баща на дъщеря ми, за да му честитя 60- годишния юбилей. В телефонната слушалка той ми каза, че съм останала най-голямата любов в живота му, но и най-големият му провал. Не можеше да си прости, че не се бе борил достатъчно яростно за мен. Не можеше да прости и на мен, че си бях тръгнала от живота му, без да пожелая да го приватизирам.

Замълчах. Тогава още не подозирах, че истинската загуба съдбата бе отредила не за него, а за мен. Защото детето, плод на тази необичайна среща, напусна доброволно този свят малко преди да навърши 20 години. Едно от последните й търсения в интернет бе точно за него, за истинския й баща, чието име бе научила едва година преди това.

Сега имам всичкото време на света, за да мисля.
Може би ако навремето не се бях качила на борда на онзи самолет за Сибир…?
Ако не бях пристъпила към него за онзи първи наш танц?
Ако не бях отказала венчилото?
Ако не бях разкрила на дъщеря си тайната за истинския й баща?
Ако бях оставила сърцето си в шепите му?
Ако не бях избягала така лекомислено от предизвикателството да градя щастието си?
Ако…

Но когато някой срещне някой някъде веднъж,

той няма как да види напред в бъдещето.

Погледът му е замрежен от цъфнала ръж или от брези, които се извиват под милувката на вятъра. А може би точно в това се крие мъдростта на съдбата – тя никога не разкрива картите си предварително и ни оставя невинно безгрижни поне за един танц време. За да може, след всичко преживяно да се обърнем назад и да си кажем – да, тогава бях щастлива. Да, в този един миг всичко бе прекрасно. И сърцето ти носех. В сърцето си го носех.*
(I carry your heart (I carry it in my heart) – e.e. cummings)