Ще познаете свободата

Аз на 17. За първи път съм на море без родители, със съучениците си и класната ни. Виждам го. Висок, силен, мускулест. Нещо в мен откликва. Прекарвам следващите няколко дни в опити да се сближа с него, да го съблазня. Влюбвам се. Морската ни авантюра завършва с неангажиращ секс. Харесвам тялото му. Харесвам да ме докосва. Копнея за близост и я получавам, предлагайки тялото си. Харесва ми да ме прегръща. Преживявам своята женственост за първи път по този начин в тайнството на интимния контакт. През 17-годишните ми очи той ми изглежда голям, красив, всемогъщ. Почти като Бог. Не си обещаваме нищо.

Дълбоко в душата си копнея за споделеност,

за емоционална близост, но заглушавам тази част от себе си. Не смея да поискам нищо от него. Срам ме е, чувствам се недостойна за него, страх ме е, че ще ме отхвърли.

Морската ни афера за малко да има фатален завършек, когато една вечер решаваме да караме водно колело в морето. Взимаме едно от купчината на плажа. Наслаждавам се на нощта, на звездите и прегръдките му, когато внезапно забелязваме, че колелото започва да се пълни с вода. Скачаме с дрехи и обувки в тъмното, в нищото. В далечината мержелеят светлините на кея. “Трябва да доплуваме дотам“ – казва ми. Спокойна съм, нали умея да плувам. Пък и нали той е с мен – голям и силен. Няма от какво да се боя. Плуваме известно време така. Започвам да усещам умора. Лягам по гръб, почивам, плувам. Светлините ми изглеждат все така далечни. Изведнъж ме обзема паника, че няма да стигна, ще умра. Вкопчвам се в него. Той започва да крещи за помощ.

Губя усещането си за време, но в един момент виждам двама мъже, плуващи към нас. Единият ме мята на гръб. Измъкват ни на кея, където има още хора. Живи сме. Спасени сме. От дрехите ни тече вода, паспортът в задния джоб на дънките ми е подгизнал, срамувам се, но съм жива. Все още не осъзнавам какво точно се е случило. По-важно ми е, че съм минала с него през това. Усещам, че сме се сближили, или поне на онази част от мен, която копнее за свързване, ѝ се иска да е така. Иска ѝ се да вярва, че е значима за човека, на когото е отдала девствеността си. Действителността е малко по-различна, защото на следващата вечер, последната от престоя ни,

той сваля друго момиче в дискотеката.

Преживявам го като изоставяне, но за пореден път премълчавам чувствата си. Надделява страхът от болката от отхвърляне, защото съм убедена, че ще чуя “не”.

На следващия ден буквално и метафорично влаковете ни поемат в противоположни посоки, неговият – към Пловдив, моят – към баба ми в Добрич. В следващите дни и месеци ще преживявам отново и отново любовта и заедно с нея – болката и самотата. Висенето на косъм от смъртта. И срама. Огромен, всепоглъщащ срам. Толкова огромен, че ми се иска всичко да беше приключило там, в морските дълбини. Чувствам, че съм предала себе си. Осъждам се. Скитам из улиците нощем, наметнала срама като жилетка. Жълта. Чета “Степният вълк” на Херман Хесе. И той е жълт. Идентифицирам се със самотата на главния герой. Чувствам се изгубена. Детството ми е приключило внезапно, а

за света на възрастните още не съм готова.

Приключило ли казах? Не съм имала детство. Терапевтично, преживявам болката от неосъществената любов в дома от своето детство. На 3 години родителите ми са ме оставили там, при баба и дядо, в среда на домашно насилие. Нямам много спомени. Боледувах, болеше ме гърло, вадеха ми сливици. Явно е имало емоции, които да изразя, но не съм се чувствала в безопасност и това е бил начинът тялото ми да се освободи от напрежението. Или съм вярвала, че така ще се погрижат за мен. Когато станах на 9, дядо ми почина в инцидент и се събрах да живея с рожденото си семейство.

Разбрах, че

имам травма от изоставяне,

когато започнах да опознавам себе си в терапия след няколко неуспешни връзки, в които се повтаряше един и същи модел – емоционално  недостъпен партньор и аз, живееща с илюзията, че ще го променя. Разбрах, че това е повторение на детската ми ситуация и магическото вярване на детето, че ако успее да изкопчи любов от партньора си, ще спечели и любовта на родителите си. Тук искам да споделя част от осъзнаванията, които имах по този път.

В ситуация, в която е изоставено, детето няма друг избор, освен да повярва: “Изоставили са ме, защото съм лош или не струвам.” Това е първичната рана, която

оставя дълбоко усещане за срам

и се проявява дори в наглед безобидни ситуации, в които приятел не ни връща обаждане. А тъй като интимните ни връзки предполагат оголване и известна степен на уязвимост, в тях тази рана е особено болезнена. Защото сме изгубили доверие в стойността си и с партньора си преживяваме същия дълбок срам и страх от загуба, който сме преживели като деца. Една част от нас пораства, завърша училище, започва работа, но друга част остава това наранено и засрамено дете, което вярва, че не е достойно да бъде обичано, а в същото време копнее за свързване, за близост. Това е и причината да привличаме партньори, които могат да ни обичат, но не ни виждат. По същия начин, по който родителите са ни обичали, но не са ни виждали и приемали, каквито сме.

Ние се раждаме с нашата неподправена същност. Част от качествата на същността ни са

любов, красота, жизненост, доверие, спонтанност.

За да развием тези качества и усещането си за стойност е нужно заобикалящата ни среда да ни ги отрази. Когато това не се случи, в нас се пораждат липси. И тогава започваме да вярваме, че даден човек може да е източникът на тези качества, макар и за кратко време. Това автоматично го превръща в бог. Тогава ни е трудно да си тръгнем, дори и отношението да е нараняващо или форма на злоупотреба. Защото то запълва част от нас, която е в липсата и отчаяно се нуждае от потвърждение на стойността си. Отношението е възможно да се превърне и в пристрастяване и да не сме готови да се отделим емоционално от другия човек дълго време след като връзката е приключила. А и защото отдолу стои страхът от болката от загубата, свързан с първичната ни загуба – тази на нашите родители, когато не са били до нас, емоционално или физически.

В моя случай отношението, за което ви разказах, ми даде мимолетното усещане за жизненост, за свобода, за това, че съм красива, че струвам. Сега знам, че тези качества винаги са били част от мен. Но не ги виждах. И няма как да е било по друг начин предвид обстоятелствата от детството ми. Иска ми се някой да беше казал това на 17-годишната Марина.

Пиша това на Великден – празникът на възкресението, на новото. Дълбоко вярвам в потенциала на всеки един от нас да се свърже с това зрънце в нас, което е останало непокътнато – нашата същност.  Вярвам, че ако то намери подходяща почва, ще покълне и ще се превърне в здраво, устойчиво растение.

Не можем да променим миналото, но можем да поемем отговорност за това, което сме тук и сега, за нашите реакции и избори в настоящето. Вярвам в способността ни да се свържем отново със себе си и с истината за това, което ни се е случило; да се лекуваме, възкръсваме и да учим.

Тогава можем да познаем свободата.