Списъците са атрибут на женствеността. Или поне на женското – онова предизвикващо раздразнение у мъжете женско. По-дразнещо от продължителното оформяне на маникюр за мъжете може да се окаже прецизността, която показваме, когато съставяме нашите дълги (и досадни) списъци.
Кое е по-изнервящо – да се окаже, че в куфара липсва така необходимият резервен чифт мъжки чорапи, или бавното, старателно, до маниашка педантичност вписване на очевидни неща в дълъг като любовна тетралогия списък?
Списъци правим за празниците, за пътуването през ваканциите, за зеленото училище на детето, списъци правим за гостите у дома. Списъци с получатели за изпращаните от нас картички. Списъци с книги за отпуската. Списъци с цели за Новата година. Списъци с желания.
Особено последното. Защото нашите разговори – тоест, разговорите на съвременните хора – били те в ресторанта, на опашката в магазина или по време на пуш паузата, обикновено започват с „Аз искам!“. Аз искам да сменя гумите на колата, аз искам да посетя Чили, аз искам да пробвам този шампоан, аз искам да се запозная с главния герой от тази постановка, аз искам да облицовам банята, аз искам…
Аз-аз-аз. Искам-искам-искам.
Интересно, никой не казва „Аз искам да изчезне тероризмът“ или „Аз искам да няма бедност“. Аз-искам-всичко-и-веднага. Тефлонова-тенджера-течен-сапун-френско-кино-електронна-цигара-пуфис-някой-нов-трилър-гардероб-с-лампички-австралийско-вино-не-на-страха-сто-и-петдесет-грама-от-голямата-любов-животът-ми-е-попфолк.
Да не си помисли някой, че аз не правя списъци? Не, не. Правя списъци. И ето сега – между декемврийския дъжд и януарската тъга – съставих списък на нещата, които искам да забравя.
Те всъщност са ужасно много и в депресивните безсънни нощи ми се иска дори да започна живота си отначало – така, че когато отново стана на трийсет (плюс), да няма нищо, от което да ми става неприятно. Нито да се стеснявам от вида си на пухкаво момиче, нито
да ме е яд за пропиляното в ходене по любов време.
Ето какво. На първо място искам да забравя как умря хамстерът.
Аз бях на петнайсет, а той беше бял и мекичък. Държахме го в аквариум, пълен със стърготини. Имаше вода, храна и всичко необходимо, за да прекара един дълъг и безоблачен живот, наблюдавайки ни през прозрачните стени на своята спалня-хол-кухня.
Аквариумът беше поставен върху шкаф с огледало, който по онова време се наричаше тоалетка. До него държахме дребните играчки от шоколадови яйца, а аз редях дезодоранти и гримове.
Не след дълго си хванах гадже. Той ми подари парфюм. Проблемът не беше, че парфюмът, който ми подари, вече беше отворен и малко използван. Лошото беше, че – напълно несъзнателно – се пръсках с него пред огледалото. Да, точно така – в небето на моя малък, сладък и мек приятел.
И когато един ден влязох и видях как едното око на хамстера беше станало голямо и червено – за разлика от другото, което стоеше затворено – и той се беше вкаменил… Малкото му космато телце беше застинало сякаш беше видял нещо много ужасяващо и от този ужас бе умрял. И тогава разбрах, че романтичният-секси-магнетичен-подлудяващ аромат на парфюма… убива.
Не след дълго гаджето ме заряза. Но болката не можеше да се сравни със запомнящата се смърт на моето сладко бяло приятелче. Смърт, споменът за която живее в мен и днес:
цветен и парещ до сълзи спомен.
За да забравя, казвам си, е нужно да говоря за проблема. Та ако попадна на добър психотерапевт, бих му изплакала болката си от нещата, които искам да забравя. Продължавам със списъка с нежелателни спомени.
Бяха студентка: бедна и невзрачна. Имах нужда от приятелско рамо и почва под краката си – във вид на хилядарки, така си мислех тогава. И след много настоятелно крънкане от моя страна, родителите ми продадоха един имот.
Малка боксониера, която бе предназначена за весел момински живот. Или за отглеждане на болен възрастен човек. Или за ателие на местен художник. Все едно. Продадохме я на безумно ниска цена и аз получих няколко хиляди лева.
Пари, които
похарчих за бърбън, цигари и пилета на грил.
Опитвам да се изтрия спомена за пиянските нощи и тежките махмурлийски сутрини; за хамалското пиене и липсата на какъвто и да било вкус към живота. Саморазрушителното пиянство и отсъствието на финес – това искам да изкореня от паметта си. И никога да не губя вдъхновението, което отрича тези корозионни сили.
Освен всичко друго, парите скоро свършиха и стана трудно.
Е, това също мина, а и нали казват, че човек се учи от грешките си… Но има една грешка, която – може би глупаво, но с удоволствие и страст – допускам вече няколко пъти. Това е моето циклиращо във времето грехопадение, което ще се върне на мен и на децата ми. Моята престъпна наслада.
Забранената любов –
нещо, което не искам, но трябва да забравя.
Със сигурност обаче искам да забравя, че неговата съпруга не е глупава и грозна.
Някак като че ли все се надявах, забравяйки всякакво благородство, че аз съм търсена от него, защото съм по-добра. Да бъдат сравнявани жени е грозно, знам. Но подозирам, че той го прави и в този случай не ми остава нищо друго, освен да се надявам аз да спечеля състезанието.
Или поне да забравя, че тя е много красива и го възбужда адски силно. Че има хубави, дълбоки очи и буйна коса. Че е по-слаба и стегната от мен. Че има по-голям опит, но темпераментът й е момичешки.
Че всичко, което облече, й стои стилно и секси.
Че умее да говори умно и стегнато. И мило.
Че може да поласкае неговата мъжественост и че възхитата й пред неговото могъщество е най-важна.
Че е упорита, трудолюбива и успешна. Повече от мен.
Че има талант като на холивудска актриса, но и разум, който нерядко му е от полза.
Искам да забравя, че тя го прави щастлив, а с мен просто си почива от дребните дрязги помежду им.
Искам да забравя, че тя е муза за всички негови творби.
Искам да забравя, че тя е смисъл, а аз съм облекчение.
Че тя е топлина, а аз – евтина награда.
Искам да забравя, че той обожава миглите й, а моите стават все по-рехави с времето. Макар и по-млада, аз бледнея, докато тя блести.
Като холивудска звезда, както казах. И като кралицата, която никога няма да остави своите хора.
Дори когато те хвърлят по едно око, набързо и за кратко, извън пределите на кралството.
Искам да забравя, че не съм обичана със силата и възхитата, с които тя е. Да изтрия мисълта, че похотта е долнопробна страст. Да повярвам, че истинското чувство ще дойде и при мен.
Но и аз почнах да искам. По-добре да забравя.
0 Коментара