Сега съм на 20 години. Много добре разбирам, че никога повече няма да бъда на 20. И разбирам, че много жени искат да са на мое място. Не отричайте, знам, че е така! Безгрижни, красиви, с хубава и млада кожа, с блясък в очите, който свети в различни нюанси. Нюансите на свободната душа, нюансите на безпътието, но безпътното на 20 не е както на 30 или 40 години. То дори е приятно. Не знаеш какво искаш, не знаеш какво те очаква, не знаеш нищо и си щастлив. Не те е страх дали ще стане това или онова. Ти просто си младо момиче, дори все още дете.
Често разговарям с майка си.
Питам я каква е била тя на 20 години. Разказите й ми навеждат на мисълта, че тя ме лъже, че не е възможно да е била толкова… свенлива и затворена. (Не искам да кажа задръстена.)
Не, сега дори не ме учудва това, че когато й споделих, че вече имам приятел, тя започна да говори нервно и заеквайки за моето бъдеще, за това,
че съм все още малка и първо трябва да се изуча.
Недоумявах какво я накара да изпадне в истерия… В този ден тя фучеше из къщата и дори се наложи да я успокоявам с разни лекарства, защото беше вдигнала кръвното от ужас. Лошото се влоши, когато й показах тънкия сребърен пръстен, който ми беше подарен за личния ми празник – ставах на 18 години. И кое момиче не заслужава хубав пръстен в деня на пълнолетието си? Аз й се смеех вътрешно, защото въпреки че тя подценяваше моето умствено развитие, все пак беше възпитала у мен чувство за себеуважение, а и притежавах малко разум за разкош. Първият ми приятел (оповестен на висок глас) сякаш за нея беше последният ми. Сякаш трябваше да се оженя за него и моментално да забременея. Въпреки че с него нямахме дори и три официални срещи.
Ето какво ми каза един следобед:
– Мамо, ти каква беше на 20?
– Ами… на двадесет вече бях женена за баща ти. Бях в чужда къща, бях толкова изплашена и толкова потисната. Понякога не знаех как ще издържа и ден да се правя на омъжена жена. Въпреки че аз бях едно омъжено дете.
-А после?
Оказа се, че после се е родила моята сестра. На 21 вече майка ми вече е била здраво закъсала.
Ревливо бебе, мъж, все още неосъзнат в света.
Неговите родители, нейните родители… светът, професията… прането, чистенето… На 21 тя е трябвало да знае всичко. Тогава ми просветна защо така се безпокоеше за мен и моето сребърно пръстенче. Ако вървях по нейните стъпки, вече трябваше да се замислям за ергени и чеизи. В нейната глава са се въртели такива мисли, така че напълно й съчувствам. Разбира се, нищо от това не се въртеше в моята. За мен това беше нов път, по който тръгвах с много надежди и изисквания, но не и с детска количка и биберон подръка. Това не означава, че и тя е искала така да се случат за нея нещата.
Разбира се, за да направя пълна клинична картина на моята майка на 20 години, ще кажа, че според нейните думи мъжете не са играели никаква роля в живота й. Тя самата е помагала на съученичките си да се измъкват посред нощ и ги е прикривала. Естествено, никога не е скачала през прозорците, а е седяла с книга в ръка.
Накрая е срещнала баща ми. И толкова.
Единственото момче, на което е обърнала внимание. И с което са я запознали баба и дядо. Често повтаря, че ако не се беше оженила за баща ми, никога нямало да се стигне до тази стъпка и досега щяла да е сама. Дали е казала цялата истина не знам, но знам едно – на нея й се е наложило да остарее доста бързо. На двадесет години.
В моя случай мъжете или момчетата вечно са били критерии за всичко. Ах, каква голяма заблуда от моя страна.
Ето ме и мен. Толкова далеч от нейното време. В моето измерение сякаш не е възможно да се стане това, което е ставало в нейното. Често си казваме каква огромна пропаст има помежду ни.
Нашите родители са на един остров, а ние на друг.
По средата е огромен океан, а лодките ни се разминават безвъзвратно.
Сега съм на 20 години и може би това трябва да е най-вълнуващото време в моя живот. Може би няма да бъда такава никога повече. И света в очите ми няма да бъде такъв никога повече. И ако погледна към моите приятели, трябва да видя себе си – трябва да се видя в дискотеката, да пия поредния коктейл, с който някой ме е почерпил. Да се интересувам от себе си повече от всеки друг. Да скачам от флирт на флирт. Да няма смисъл някаква си сериозна връзка, а мисълта за кариера да се мярка само в най-самотните ми часове, когато няма нищо друго за вършене. Интернет да бъде моето най-приятно прекарване на деня, а лекциите в университета – болезнен труд, който върша с недоумение и презрение. Въобще животът ми трябва да е едно голямо ОТРИЧАНЕ. Бариерата в мозъка ми да не позволява да прелети нито една градивна мисъл, но въпреки това да съм нахална и амбициозна до степен на психическо заболяване. Тялото ми да е най-мъченото и експлоатираното. Чувството ми за отговорност да липсва, а желанието ми да бъда нещо повече да се свежда само до това дали и колко ще ми струва да съм нещо повече от теб например. Да, не отричайте скъпи мои наборки. Повечето са такива.
И това художествено описание е доста сбито и пестеливо.
Но, въпреки това аз не се чувствам така както трябва да се чувствам. Понякога се плаша от това, че разсъждавам прекалено вглъбено. Дразни ме, че трябва да общувам със своите връстници, а не мога. Започнах да се чувствам стара толкова рано, което само ме доближава до моите родители. Въпреки че нещата при моята майка са се стекли така, то това не означава, че така е било при всички. Но смея да твърдя, че днешните двадесетгодишни са много по-възрастни от тези в миналото. Поне от гледна точка на опита. Пубертетът идва толкова рано, че в шести клас вече страдах от разбито сърце, което лекувах години наред. В десети клас не можех да намеря приятели, не харесвах външността си и не ми достигаше самочувствие. В края на гимназията мисълта, че трябва да отида в големия град и да започна наново, без да мога да се опра на нищо и никой, ме стряскаше дори и в сънищата ми. Изведнъж се оказах пълнолетна и преуморена от дискотеки, от пиене и купони, от недорасли момченца… Всичко ми омръзна. Скрих се в себе си – започнах да пиша, задълбах в изкуството колкото можах. Може и да ви се струва смешно, но предпочитам да остана вкъщи, отколкото да изляза на заведение както правят моите приятелки. Какво ми е, по дяволите? Така и се отдалечих от тях на хиляди светлинни години оттук.
Спрях да слушам чалга! Надраснах я.
Намерих си момче, което не ме вдигна във въздуха, а ме свали на земята. Той ми помогна да разбера, че съм си губила времето в самосъжаление, в омраза и неодобрение към самата мен през всичките тези години. Помогна ми да разбера, че дори и да имаш гадже, съмненията в теб си остават, самочувствието от добре свършена работа не идва само, а е в главата ти. Разбрах, че никой не може да ме накара да се харесвам освен самата аз. Промени мнението ми за брака. Докато бях свободна и нещастна, исках да се омъжа – виждах смисъл, но след като се застоях в една връзка 2 години, реалността ми се разкри рано. Нищо не е лесно и нищо не така розово, както съм очаквала. Да се посветиш някому истински е повече от изпитание. Да те е грижа за някого другиго е свръхизпитание. Защото нито аз съм на 20, нито той на 22. По-стари сме – това, с което ни се налага да се борим всеки ден, не отива на двадесетгодишни момичета и момчета.
Накрая се оказах сама със себе си.
Приятелките ми се отдръпнаха, защото спрях да бъда забавната им пияна приятелка. Превърнах се в затворената в себе си жена, на която спря да й харесва да е в пубертета. Чудя се кога излизаме напълно от него? Станах… задръстена и сериозна. Точно такава, каквато е била майка ми. Остава въпросът дали аз съм развалена. Дали моите връстници? Или аз не съм нищо повече от себе си и моите реакции не са нищо повече от ОЦЕЛЯВАНЕ?
В крайна сметка ние сме деца на нашите родители, дъщери на своите майки. Възпитаници на XXI век. Любовници на интернет. Любими само за един ден. И издънки на самите себе си.
Въпросът е как да стана отново млада и безгрижна на 20 и дали това ще ми хареса?
0 Коментара