Горещ юнски ден, возя сина си в колата на път за баща му. Живея на място, отдалечено от града, с черни пътища. Минавам покрай къщата на съсед, който мие колата си. В следващия момент чувам викове, виждам, че съседът ми ръкомаха и крещи: “Карай по-бавно, ейй!”
Учудена, спирам колата и отварям прозореца. До мен стои човек на видима възраст над 60 години, с бяла коса. Казвам съвсем спокойно: “Извинете, може ли да ми говорите с по-спокоен тон?” Имам нужда от уважение. Той започва да ми обяснява нещо на висок глас за прахта, как ще влезе в ракията и салатата и отново повтаря: “Карай по-бавно”. Казвам, че разбирам, но не съм съгласна с отношението му. Възприемам го като неуважение. Нямам проблем да откликна на молбата му, но ми се иска да чуя молба, а не изкрещяна заповед. Затварям прозореца и потеглям, когато чувам след себе си крясъци: “Ще караш по-бавно, майка ти ш***”.
Изплашена съм. Сърцето ми бие учестено.
Свършила съм достатъчно вътрешна работа през годините, която ми помага да поставям граници и да показвам на хората, че дадено поведение не е окей за мен. Една част от мен иска да спре колата, да слезе и да каже на този човек, че няма да му позволи да се държи така с мен. Друга част е изплашена – за моята безопасност и тази на детето ми. В крайна сметка продължавам по пътя си, минавам през фазата на самообвиненията (колко вътрешна работа съм свършила, а не мога да защитя границите си), сещам се за ситуациите на домашно насилие в моето детство и как е било жизненоважно да мълча, за да не си навлека неприятности и мога да имам повече състрадание към тази критична част от мен. Взимам решение, ако видя въпросния съсед в идните дни, да му кажа, че не приемам да се държи така с мен.
Възможността не закъснява. Два дни по-късно, минавайки покрай къщата му, го виждам в гаража с малко дете, предполагам, внуче. Спирам колата, излизам от нея и казвам със спокоен тон: “Последния път, когато се видяхме, чух, че ме напсувахте. Искам да ви кажа, че няма да ви позволя да се държите така с мен.”
Усещам как съседът се активира, приближава се към мен и започва да ми говори нещо за прахоляка, пита ме дали имам деца, тонът му се променя и започва да става заплашителен. Аз запазвам самообладание и повтарям: “Няма да ви позволя да се държите така”, след което влизам в колата.
Съседът идва до колата ми и задържа шофьорската врата. Опитвам се да я затворя, но той я държи здраво. Тонът, езикът на тялото му изглеждат агресивни. След което започва да ме заплашва. Не си спомням думите му точно, спомням си само, че чувам:
“Знаеш ли колко боли?”. Посяга да ме удари.
В този момент запазвам спокойствие. Усещам го вътрешно, в тялото си. Бях приела всичко такова, каквото е в този момент – ситуацията, съседа, факта, че е ядосан и може да ме нарани физически. Усещах това, което духовните учители наричат surrender – пълно предаване, това да кажеш “да” на всичко, което се случва в този момент. Просто стоях и го гледах в очите. Гледахме се за няколко момента време. Очите му бяха светлосини. В следващия момент видях, че се отдръпва от мен. Затръшна вратата ми. Потеглих и чух, че крещи след мен: “П*тка грозна”.
Спрях колата няколко метра по-надолу, отворих прозореца и извиках:
“Няма да ви позволя да ме обиждате!”
След което потеглих. Усещах сила. Ликувах вътрешно, защото си върнах доверието в това, което Берт Хелингер нарича уравновесяващата сила – по-голямата сила, която се грижи за това да има баланс в живота и отношенията ни. Получих посланието, че вече мога да защитя границите си, без да бъда наказана за това, както е било в детството ми.
Малко след като се прибрах след въпросната ситуация прочетох новината за жена, убита от мъжа, с когото е живяла на семейни начала. Стана ми тъжно. И тук ми се иска да разкажа малко повече за травмата и за тези части от нас, които ни карат да стоим в ситуации на насилие. Защото вярвам, че коренът на насилието в зрелия ни живот винаги се корени в детството ни. Тоест привличаме ситуации на агресия, защото носим в психиката и тялото си непреработената травма от детството, когато най-вероятно сме били жертва на тормоз или неглижиране.
Едно бебе се ражда със способността да поставя граници и да казва “не”. Впоследствие, когато от него се очаква да потисне вътрешните си усещания, за да се нагоди към нуждите на човека, който се грижи за него, то
развива за себе си вярването “нещо не ми е наред”.
Едно дете, дори и да е тормозено или неглижирано, е в подчинена ситуация – то не може да потърси помощ от институциите, да избяга или да отиде да живее другаде, защото оцеляването му би било в риск. Затова от рано, ако ни липсва подкрепа или защита в рожденото ни семейство, ние се приспособяваме към това, което се очаква от нас да бъдем, защото не сме приети такива, каквито сме. Едно от последствията на това приспособяване е потискането на здравословния ни гняв. В ситуации, в които изпитваме легитимен гняв, например ако сме обект на насилие или свидетел на насилие между родителите, ние се научаваме да потискаме този гняв, ако там няма кой да ни посрещне заедно с него. Това води до усещането за безсилие, изолация, срам и вярването, че сме лоши, ужасни деца, защо иначе някой би се държал така с нас. Нервната ни система изпада в състояние на вцепенение или постоянна тревожност от това, че не можем да изразим емоциите си, защото биха застрашили отношението ни с родителите. И това е защитен механизъм, предназначен да ни подсигури оцеляване, докато трае детството. Проблемът е, че веднъж потиснали здравословния си гняв в детството, ни е много трудно да кажем “не” и в зрелия си живот от страх, че ще разочароваме другия човек, ще изгубим одобрението му и ще чувстваме вина, която е едно от най-дискомфортните чувства. Убеждението, че сме лоши, ако се заявим, и страхът, че ще бъдем наказани или изоставени, започнали като вид стратегия за справяне от детството ни, ни подтиква да стоим в токсични отношения с хора, които се отнасят зле с нас. Умът ни намира куп рационализации за ситуацията, държим гнева си заключен в мазето и го храним със себеомраза и саморазрушителни поведения просто защото тези малки (на възраст) части от нас, които са ни предпазвали от болка, все още вярват, че сме безпомощни 3-4 годишни деца и имаме нужда от същата степен на защита, както тогава. Най-ранните ни взаимоотношения стават темплейтът за всичките ни следващи взаимоотношения – с партньори, деца, колеги, дори и със случайни хора.
В книгата си “Тялото помни” холандският психотерапевт и изследовател на травмата Бесел ван дер Колк пише: “Децата също така са програмирани да бъдат изцяло лоялни към хората, които се грижат за тях, дори и въпросните хора да ги тормозят. Ужасът подсилва нуждата от привързаност дори и ако източникът на успокоение е също източник на ужаса. Никога не съм срещал дете под десетгодишна възраст, което да е било тормозено у дома (с доказателства като счупени кости или изгорена кожа) и което, ако има тази възможност, да не предпочете да остане със семейството си, вместо да го преместят в приемен дом. Разбира се, привързването към мъчителя не е типично само за детството. Заложници са плащали гаранцията на похитителите си, изразявали са желание да се оженят за тях или са имали сексуални отношения с тях; жертвите на домашно насилие често прикриват мъчителите си. Съдиите често споделят с мен колко унизени се чувстват, когато се опитват да защитят жертви на домашно насилие, издавайки ограничителни заповеди, само за да открият, че много от тях тайно позволяват на партньорите си да се върнат обратно.” Много често този модел, в който майката е източник на любов и страх едновременно, започва още в най-ранните ни години, и е в основата на т.нар. дезорганизирана привързаност, предпоставка за злоупотреба в интимните отношения в зрелия ни живот. Когато едно бебе и по-късно дете не е в състояние да разпознае заплахата от сигурността, то израства като тревожен възрастен, чиято нервна система е в дефолтно състояние на активация и дава противоречиви сигнали за това кога една ситуация е безопасна и кога не. Има трудност да регулира емоционалните си реакции и не се чувства в безопасност никъде, най-малкото в собственото си тяло.
Много ми се иска този разказ да бъде възприет не като покана да се заявяваме открито тогава, когато физическата ни безопасност е подложена на риск, изправяйки се срещу физически по-силен човек, който потенциално може да ни нарани. Ако нямах опита с предишни подобни ситуации и пълното доверие в живота, което ми помогна да се изправя пред този човек, най-вероятно щях да потърся помощ от друго място, например да подам жалба в полицията. Разказът ми е по-скоро покана за това
да сме любопитни към реакциите си в моментите,
в които привличаме агресия – физическа или вербална. Вглеждайки се в частите от нас, които се активират в тези моменти – т.нар. протектори според метода Internal Family Systems (IFS), които ни карат да потискаме здравословния си гняв – да замръзваме в безпомощност, или да се затваряме, или да искаме да се харесаме на хората, които се държат лошо с нас, ние имаме възможност да излекуваме травмата си. Тези части са служели за това да ни подсигурят безопасност и да ни предпазят от непосилна болка и срам, когато сме били деца. Особено ако сме израснали във враждебна среда, която е изисквала от нас мълчание, безусловно подчинение и не е осигурявала защита. И ако наистина успеем да видим защитната функция, която са имали за нас като деца, вероятно ще можем да им благодарим за това. Преходът от самоосъждане и срам към състрадание може да се случи в процес на терапия. И той е лечителен.
Единствено от това място на приемане, признаване и поемане на отговорност за преживяването ни, е възможна да се случи трансформация към т.нар. гъвкавост на реакциите ни (response flexibility), която би ни позволила
да сме свързани с автентичния си гняв
и да го чувстваме в тялото си, независимо дали го изразяваме навън, или не. Защото колкото повече го потискаме, толкова повече ще го насочваме в грешната посока (към себе си под формата на себеомраза или към по-слабите от нас), докато в един момент тялото ни ще започне да казва „не“ вместо нас.
Ако сте любопитни да се свържете отново с частите от вас, които са потиснали определени емоции, за да оцелеят, поканата ми е за ритрийта “Лекуване на травми от детството”, който организирам от 13 до 17.11 в Trinity Retreat House, с. Априлци. Ще изследваме, ще трансформираме и ще интегрираме преживяванията от детството през арттерапия, работа с тялото, медитации. Ще разширяваме капацитета си за чувстване, за присъствие в настоящия момент. Това е лечително пътуване обратно към същността ни, към това да си спомним какви сме били преди обусловеностите.
Повече за събитието: https://soulmovements.bg/sabitia/inner-child-healing/
Марина Чомпалова е травма-ориентиран психотерапевт и водещ на семейни констелации. Сертифицирана е в метода за лекуване на травми Compassionate Inquiry, разработен от д-р Габор Мате. Основен фокус в работата ѝ са травмите от детството и междупоколенческите травми като причина за затрудненията и заболяванията в живота ни. Има магистърска степен по психология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Повече за работата ѝ: https://soulmovements.bg/
* Заглавието е препратка към книгата на Алис Милър “Драмата на надареното дете и търсенето на истинския аз”, чието първоначално заглавие е “Prisoners of childhood” (“Затворници на детството”)
0 Коментара