Сватба

Вче­ра опа­ко­вах рок­ля­та ти на цве­тя,

за да те заб­ра­вя.

О, Ве­не­ция!

Ка­тя и Фла­вио Зе­бонски ви ка­нят на сват­ба­та си на 15 юли в се­ло Бо­жен­ци.

Два дни пре­ди тях­на­та сват­ба е мо­ят раз­вод. Чис­та фор­мал­ност. От чети­ри го­ди­ни не сме за­ед­но с мъ­жа ми. В де­ня, пре­ди да ида в съ­да, из­вед­нъж си­ли­те ме на­пус­кат, вяр­но, че е 40 гра­ду­са, ля­гам на ди­ва­на, слу­шам во­ди­те от моя диск с при­род­ни­те зву­ци и ре­ва. По­тя се, ре­ва, зас­пи­вам, пия во­да, пак ре­ва и пак зас­пи­вам. Та­ка в ня­ка­къв унес ме свар­ва ве­чер­та.

На дру­гия ден об­ли­чам бя­ла ри­за ка­то за раз­с­т­рел, оти­вам, мър­мо­рим след съ­дий­ка­та ня­как­ви не­ща и се ра­зо­ти­ва­ме.

Вър­вя по „Пат­ри­ар­ха“ и се ог­леж­дам да ви­дя как из­г­леж­да сво­бо­да­та. Ня­ма ни­как­ви вън­ш­ни бе­ле­зи. Вли­зам в Accessories и си ку­пу­вам ко­лие  от свет­ло­си­ни ка­мъ­ни, ко­е­то ми се стру­ва най-под­хо­дящият цвят за свобода­та. При­ба­вям от­го­ре и сла­ме­на шап­ка в си­вия ню­анс на синьото, тип The Queen of England с ро­за от­п­ред, и тръг­вам към „По­па“ с ви­со­ко вдиг­на­та гла­ва.

Бе­ле­зи­те на сво­бо­да­та са чуд­ни аксесоари

към рок­ля­та, ши­та спе­ци­ал­но за сват­ба­та на Зе­бон­с­ки. Ве­че е го­то­ва. Как ина­че да пре­ца­пам пред­раз­вод­на­та кри­за. Сът­во­ря­ва­ме я с шивачка­та Цен­ка от бял лен, тъ­кан на ръ­ка от гру­би ниш­ки, без ръ­кав, пра­ва до сре­да­та на пра­се­ца, с де­кол­те от­зад до гъ­за, а от­п­ред на бюс­та с фор­ма­та на сър­це и с не­за­вър­шен под­гъв. Прос­то ос­та­вя­ме ниш­ки­те да си ви­сят тук-там, как­то си е пла­тът. Та­ка рок­ля­та мо­же да се но­си и без обув­ки.

С Ка­тя се за­поз­на­вам в Ге­нуа. Учи в Сор­бо­на­та кул­ту­ро­ло­гия и жи­вее с из­вес­тен ита­ли­ан­с­ки фо­тог­раф, кой­то сни­ма за „Вог“. Един ден тя се обаж­да и чу­ру­ли­ка: „Ман­дич­ка, ще се же­ним!!!”

Ве­чер­та пре­ди сват­ба­та те цъф­ват вкъ­щи. Ка­тя е бол­на, раз­мес­те­на от пред­с­то­я­що­то съ­би­тие, а той е мъл­ча­лив. Го­во­ря им ня­как­ви глу­пос­ти, хра­ня ги. Не че имам как­во да ка­жа.

Самата аз съм про­го­не­на то­ку-що от ин­с­ти­ту­ци­я­та на бра­ка,

но чув­с­т­вам, че имат нуж­да да ги при­бе­ра. Осо­бе­но Ка­тя. Сла­гам я на лег­ло­то и й пра­вя ма­саж на гла­ва­та, пея някак­ви приспивушки, ма­зо­тя я с мас­ла зад уши­те и тя се уна­ся.

На дру­гия ден кер­ва­нът от ко­ли по­тег­ля към Бо­жен­ци. Ко­га­то пристига­ме, Цве­та, съ­у­че­нич­ка на Ка­тя, ни раз­п­ре­де­ля по къщите. Нейно­то от­мъ­ще­ние към мен (?!) е, че ме е сло­жи­ла в най-край­на­та къща с един пре­во­дач ев­реин от Ге­нуа и бив­шия си лю­бов­ник с ужас­но нес­го­вор­чи­вия му Вълк. Та­ка се каз­ва кучето – Вълк. В та­зи къ­ща стопа­ни­нът се опит­ва да развъжда щра­у­си. Те се раз­хож­дат бав­ни и кал­ни зад ед­на ограда и на­пом­нят на Мар­ке­со­вия ан­гел, пад­нал в курни­ка и убит с ка­мъ­ни от учу­де­ни­те се­ля­ни. Топ­ло е. Сле­до­бед обилно ва­ли и сме ка­то в то­ку-що на­пи­кан пам­перс.

Ве­че­ря­ме всич­ки в мес­т­на­та кръч­ма: двой­ка сър­бо­хър­ват­и – концептуал­ни ар­тис­ти, два­ма влю­бе­ни ак­тьо­ри от Аржентина, един ужас­но selfish те­нор с шав­ли­ва­та си же­на, сес­т­ра­та на Фла­вио, ка­то него, с чер­кез­ки вид – нис­ка и кривокрака от от­г­леж­да­не на ко­не, с 20-го­диш­на­та си дъ­ще­ря, ко­я­то вла­чи нав­ся­къ­де ед­но две­го­диш­но бе­бе – май­ка й го е родила, пре­ди да ги на­пус­не ба­ща­та.

На­ри­чат бе­бе­то Sex bomb.

Там е Але­сан­д­ро кра­са­ве­цът, Па­о­ло и брат му – си­но­ве на собстве­ни­ка на фут­бол­ния клуб „Ин­тер“, и още хо­ра, но ве­че не пом­ня. Има и мно­го кот­ки, ко­и­то на­ма­ля­ват ряз­ко след по­я­ва­та на Вълк.

При­би­рам се. Опит­вам да че­та, но угас­ва то­кът. Електричеството във въз­ду­ха за­поч­ва да при­миг­ва все ед­но сме в дис­ко­те­ка. Го­ре­ща вла­га из­ви­ра от­в­ся­къ­де. Ут­ре хо­ра­та ще се же­нят, ще се съ­би­рат, а мен ме напа­дат стра­хо­ве, зъбите ми тра­кат и ця­ла­та се тре­са: не­що не­от­ме­ни­мо се случ­ва. Ня­как­ва фа­тал­ност ви­си във въз­ду­ха. На­ти­ка­на съм на края на све­та. Вълк вие на ум­ря­ло, щра­у­си­те вре­щят в курника, а два­ма­та ми съ­се­ди по­рят къ­ща­та с хър­ка­не­то си. Имам deja vu. Раз­па­да­щи се къ­щи над мор­с­ки про­пас­ти…

В та­зи нощ съм най-от­лъ­че­ни­ят чо­век на све­та

в ста­я­та с ре­шет­ки към ре­ка­та. Шу­мът на во­да­та не ме успокоява. Ед­на зло­ве­ща гръ­мо­те­ви­ца раз­цеп­ва не­бе­то и рук­ва дъжд. Не кап­ки, вед­ра се из­ли­ват вър­ху къ­ща­та. Ре­ка­та под нея бу­чи стра­хо­ви­то. Чу­ва се да­ве­не от съ­сед­на­та стая. Ня­кой от­ча­я­но се бо­ри за глът­ка въз­дух. Ня­ма сън за мен. Наказана съм.

Че съм са­ма и че не съм же­не­на.

Пам е на кас­тинг в Рим. Лип­си.

На сут­рин­та слън­це­то блес­ти. Все ед­но ни­що не се е случ­ва­ло през нощ­та. Уди­ви­тел­на е не­вин­ност­та на при­ро­да­та след по­ра­зи­и­те на нощта. Свет­ли­на­та ид­ва и оп­ро­ща­ва всич­ко. Всич­ко. Не съм единствена­та с кош­мар­на нощ. От­да­ва­ме го на бу­ря­та.

Пи­ем ка­фе, ядем бя­ло слад­ко и се пръс­ва­ме да ви­дим как­во е ос­та­на­ло от се­ло­то след по­то­па. Всич­ко си е там: цър­к­ва­та, ма­га­зин­че­та­та, прекрас­ни­те дво­ро­ве, кръч­ма­та и не­ус­то­и­ма­та све­жест.

Ко­лек­ция ги­ган­т­с­ки но­жо­ве све­ти на обед­но­то слън­це. Отпадналият лю­бов­ник на Цве­та на­ли­та да ги ку­пу­ва, но евреинът ня­как му от­в­ли­ча вни­ма­ни­е­то и по­тъ­ват в кръчмата.

Сле­до­бед всич­ки се вди­га­ме към Габ­ро­во за вен­чав­ка­та в църква. Пред ол­та­ра Ка­тя е ос­ле­пи­тел­на, ви­со­ка по­не с две глави над Фла­вио, стройна, с блес­тя­щи чер­ни очи, с при­леп­на­ла по тя­ло­то бя­ла дан­те­ле­на рок­ля на цве­тя и с дъ­лъг шлейф отзад. На Фла­вио бра­да­та му ве­че е по­ник­на­ла. По­път взе­ма две раз­кош­ни ко­ро­ни, но ги обър­к­ва, за­що­то ней­на­та й ид­ва до но­са, а не­го­ва­та ед­ва се кре­пи, но те не мър­дат и не ди­шат.

Це­ре­мо­ни­я­та е в раз­га­ра си. За сват­ба­та все­ки се е пос­та­рал да изглежда доб­ре. Ка­то се гле­да­ме пос­ле на сним­ки­те, де­вой­ки­те сме като прид­вор­ни­те на кра­ли­ца­та: шап­ки, ръ­ка­ви­ци, би­жу­та. Але­сан­д­ро, кра­си­ви­ят при­я­тел на Фла­вио, е с чер­ве­на уни­фор­ма с епо­ле­ти, от­п­ред бя­ла, със злат­ни коп­че­та и на­до­лу с дън­ки. Ле­ко Джо­ни Уо­кър, са­мо че с не­из­чер­па­е­ма ита­ли­ан­с­ка ус­мив­ка. Бра­тът на Па­о­ло, кой­то се е преселил да жи­вее при ци­га­ни­те в Тро­ян­с­кия Бал­кан с 15-го­диш­ния си син, е ми­нал през би­та­ка и са се из­до­ка­ра­ли с тре­ви­ре­ни ли­ла­ви костюми, жъл­ти ри­зи и бе­ли тран­да­фо­ри с вир­на­ти вър­хо­ве. Зад мен ев­ре­и­нът хлен­чи, че е нер­вен. Той един­с­т­вен си приз­на­ва. За­що толкова нер­ви ха­бим край та­зи сват­ба, не знам. Пос­ле че­та в ед­на класа­ция, че

след раз­во­да сват­ба­та би­ла най-го­ле­ми­ят стрес

Шът­кам му и го щи­пя, но той си знае – да бях­ме пий­на­ли ня­къ­де по едно. На­ли пи ця­ла сут­рин, не, не е дос­та­тъч­но за та­къв слу­чай, проплак­ва той.

Ка­тя и Фла­вио са съг­лас­ни да се взе­мат, из­ли­зат по­си­па­ни от сто­тин­ки и жи­то. Ле­ти сват­бе­ни­ят бу­кет!

Не се бо­ря. Мер­си.

Сват­бе­на­та нощ за­поч­ва бав­но, с теж­ка ве­че­ря, сер­ви­ра­на на дво­ра под яки чи­на­ри. На­дош­ли са всич­ки ве­че и ед­на ла­да с мои при­я­те­ли купонджии, ко­и­то ще ди­джейс­т­ват, а Па­о­ло по­да­ря­ва на мла­до­жен­ци­те ор­кес­тър тъм­но­ли­ла­ви ци­га­ни. Аг­неш­ко, ви­но, поз­д­рав­ле­ния на родите­ли­те и… лек дъж­дец. Хо­ра­та хап­ват, ве­се­лят се, му­зи­ка­та е супер, тан­цу­ва­ме, ор­кес­тъ­рът под­пи­ра здра­во. Дъж­дът пос­те­пен­но се за­сил­ва. Ни­кой не е из­не­на­дан. При­ве­чер в Бо­жен­ци е та­ка. Ро­ди­те­ли­те на Ка­тя сто­ят пра­ви под два от­дел­ни ча­дъ­ра. От­да­леч мо­гат да бъ­дат взе­ти за двой­ка бе­тон­ни еле­ни. Ве­чер­та нап­ред­ва. Дъж­дът ве­че плю­щи. Хо­ра­та за­ряз­ват хра­на­та. Един­с­т­ве­ни­ят на­чин да се пре­ми­не та­зи сватба е тан­цът и да­ва­ме как­во­то мо­жем. Ре­ша­вам да се отър­ва от бялото, твър­де не­вин­но за то­зи час, и се връ­щам бо­са, са­мо по че­рен ком­би­не­зон и си­ния сим­вол на сво­бо­да­та на вра­та. Опъ­на­ли са тен­та над ци­га­ни­те, за да не вли­за во­да в ин­с­т­ру­мен­та.

– Кю­чек yourself! – реве диджеят.

Дъж­дът да­ви аг­неш­ко­то в чи­ни­и­те

Сес­т­ра­та на Фла­вио из­лъч­ва не­чо­веш­ки секс. Те­но­рът из­ви­ся­ва поставе­ния над же­на си глас, че флир­ту­ва­ла с Але­сан­д­ро – и как ня­ма. Хър­ва­ти­те пре­от­к­ри­ват кю­че­ка под ев­ро­пейс­ки­те на­но­си, во­де­ни, figurez vous*, от бра­та на Па­о­ло и си­на му, ко­и­то не са си гу­би­ли време­то в та­бо­ра.

В па­у­зи­те нас­тъп­ват мо­и­те ди­джеи със Sex bomb. В два сут­рин­та бебето Sex bomb съв­сем ня­ма на­ме­ре­ние да прос­пи сват­ба­та на вуй­чо си. Бо­со, с ока­лян пам­перс то кла­туш­ка го­ля­ма­та си гла­ва меж­ду тацува­щи­те и пее за­ед­но с Том Джо­унс: Sex bom, Sex bom, Baby Sex bom… Фла­вио е по­мък­нал на­ня­къ­де теж­ко­то хо­ро. Ця­ло­то му тя­ло се тре­се. За пър­ви път виж­дам та­къв чу­то­вен микс меж­ду араб­с­ки, грузинс­ки, кор­си­кан­с­ки, гръц­ки и бъл­гар­с­ки под­к­ляк­ва­ния и под­вик­ва­ния. Ди­шат в не­го­во­то тя­ло но­ма­ди, ста­да и въл­ци.

Вълк съ­що вие от­към ко­ша­ра­та на щра­у­си­те, вър­зан и рев­нив към купона. А не­го­ви­ят соб­с­т­ве­ник та­ка се е на­пил от лю­бов, че на рез­ки тла­съ­ци пов­ръ­ща по чи­ни­и­те и па­да да пос­пи под ма­си­те. Цве­та флирту­ва и тя с Але­сан­д­ро. Плю­щи то­пъл дъжд. Кал. Ко­си­те ми се мя­тат, сво­бод­ни от фри­зу­ри. От пръст­та по кра­ка­та ми на­го­ре се кач­ват топ­ли­ни. Тан­цу­ва­ме в очак­ва­не на Го­ле­мия по­топ. Та­ка се пос­ре­ща потоп, а не по раз­ни ков­че­зи.

Ар­жен­тин­ци­те ни при­вик­ват един по един на су­хо в рес­то­ран­та и ни зада­ват пред ка­ме­ра въп­ро­си за на­ше­то от­но­ше­ние към бра­ка, към младо­жен­ци­те и към лю­бов­та. Се­ри­оз­ни сме. Из­вед­нъж тряб­ва да се гово­ри. Ко­га­то и мен ме при­дър­п­ват, как­то съм мок­ра с при­леп­нал комби­не­зон, ця­ла­та в кал, за­що­то пад­нах ня­кол­ко пъ­ти, им каз­вам какво мис­ля за всич­ко то­ва на най-не­съ­щес­т­ву­ва­щия език, но с абсолют­но смис­ле­ни ин­то­на­ции.

Към пет сут­рин­та ку­по­нът е в своя апо­гей, ко­га­то един от бе­тон­ни­те еле­ни под ча­дъ­ри­те се раз­д­виж­ва, приб­ли­жа­ва се до мен ба­ща­та на Катя и със съл­зи на очи ме мо­ли да си по­чи­на мал­ко, че щя­ло да ми при­ло­шее. От­го­ва­рям му с ня­как­во кли­ше и той ся­да на близ­кия пън до дан­син­га, впе­рил очи в мен.

Пре­ди да се ра­зо­ти­дем, ни на­па­да звер­с­ки глад, хап­ва­ме аг­неш­ко, ловим плу­ва­щи гар­ни­ту­ри и се пре­пъ­ва­ме в по­тъ­на­лия в соб­с­т­вен сос, от­пад­нал лю­бов­ник на Цве­та, ко­пие на Мар­ке­со­вия ан­гел от кур­ни­ка. Из­на­ся­ме го, пре­ди да са го уби­ли учу­де­ни­те се­ля­ни.

По обед ме съ­буж­дат звер­с­ки пи­съ­ци, лай и куд­ку­дя­ка­не. Из­х­вър­чам на чар­да­ка и виж­дам как Вълк най-сет­не е про­ник­нал в кур­ни­ка и яде щрау­си.

Сто­па­ни­нът, яв­но в опит да ги за­щи­ти, ле­жи звер­с­ки на­ха­пан и пи­щи.

Чис­то гол край мен про­фу­ча­ва от­пад­на­ли­ят лю­бов­ник на Цве­та и прехвър­ля ог­ра­да­та. Там Мар­ке­со­ва­та схе­ма се раз­вих­ря, за­що­то

има­ме ве­че два кал­ни ан­ге­ла, на­ха­па­ни щра­у­си

в по­за­та на кла­си­чес­кия хор и Вълк в ро­ля­та на учу­де­ни­те се­ля­ни, което не му пре­чи да на­ли­та ту вър­ху хо­ра, ту вър­ху сто­па­ни­на.

Втур­вам се, от­ва­рям вра­та­та на кур­ни­ка, за да мо­же От­пад­на­лия да изве­де ра­не­ния. То ня­къ­де тряб­ва­ше да из­бие ця­ло­то то­ва сват­бе­но нап­ре­же­ние.

Ви­кат ли­ней­ки. Май­ка­та на сто­па­ни­на мя­та ба­га­жа ни от къ­ща­та. Куфарът ми се сто­вар­ва на гла­ва­та на ев­ре­и­на, кой­то пи­кае в цве­тя­та. Той ле­ко се олю­ля­ва, при­ся­да на стъл­би­те и ме пи­та с коп­неж да­ли случай­но ня­мам ед­на би­ра. От­пад­на­лия зак­люч­ва Вълк в джи­па си, плаща ще­ти­те по пти­ци­те и бър­зо на­пус­ка­ме щра­у­со­во­то ге­то и учудени­те му оби­та­те­ли.

В ка­фе­не­то един по един ка­то на сце­на се по­я­вя­ват пер­со­на­жи­те от сват­ба­та на Зе­бон­с­ки.

Кри­вок­ра­ка­та сес­т­ра е по­чис­ти­ла The Sex Bomb и той си­яе ка­то природа­та след дъжд. Хър­ва­ти­те въз­бу­де­ни раз­п­ра­вят за но­вия си концеп­ту­а­лен про­ект – пъ­те­шес­т­вие из  Ки­тай със соб­с­т­вен рейс, и ни ка­нят да тръг­ва­ме всич­ки още се­га. Па­о­ло спо­де­ля ин­тим­ни подробности от тур­не­то на Азис в Ита­лия – той е по­лу­дял по на­ши­те фолк звез­ди и да­же си е нап­ра­вил ха­мам в къ­ща­та си в Ми­ла­но. Двойка­та еле­ни без ча­дъ­ри из­г­леж­дат по-жи­ви от вче­ра.

По­я­вя­ват се и са­ми­те мла­до­жен­ци сред ова­ции. Ле­тят кър­пич­ки с лед, ка­фе­та, би­ри, слад­ка, ба­ни­ци и ов­чи мле­ка. Не­що се е слу­чи­ло. Ле­ко сму­те­ни сме след не­о­чак­ва­но сбли­жи­ло­то ни праз­нен­с­т­во. Ня­ма­ме език, на кой­то се го­во­ри в де­ня след сват­ба. Има­ме го­ле­ми чер­ни очи­ла.

Кол­ко­то и да е те­жък мах­мур­лу­кът ми, до­ка­то се вла­ча към ка­фе­не­то, за­бе­ляз­вам френ­с­ки над­пи­си нав­ся­къ­де и ко­кет­ни сан­дъ­че­та с ли­ла­ви и чер­ве­ни муш­ка­та по про­зор­ци­те, ко­и­то, Бо­га ми, вче­ра ги ня­ма­ше. Точно се чу­дя след тол­ко­ва емо­ции те­зи дни да­ли не ме е на­лег­на­ла теж­ка де­пер­со­на­ли­за­ция** или ня­как­во раз­цеп­ва­не на лич­ност­та, изплес­на­ло се във фу­га***, ко­га­то чу­вам Ка­тя да пи­та:

– Мо­га ли да ви за­пи­там къ­де сме или… аз по­лу­дя­вам? – пог­леж­да­ме се над чер­ни­те очи­ла.

–  Къ­де тряб­ва да сме? – недо­чу­ва ев­ре­и­нът.

Ар­жен­тин­ци­те, ве­щи в ла­ти­но­а­ме­ри­кан­с­кия ма­ги­чес­ки ре­а­ли­зъм, се под­с­мих­ват:

– Ами, то не бя­ха хо­ра, не бя­ха стра­нич­ни ла­ти­но стъп­ки, мо­же да сме стиг­на­ли и до…

– Глу­пос­ти бе – сме­ят се мо­и­те при­я­те­ли ди­дже­и­те, – от та­зи сут­рин в Бо­жен­ци е ед­на швей­цар­с­ка ки­ноп­ро­дук­ция – сни­мат филм.

– Е, т’ва се каз­ва да ти под­ме­нят фил­ма – от­си­ча От­пад­на­лия.

Цве­та се­ди ти­хо до мен и си про­жек­ти­ра в прос­т­ран­с­т­во­то ня­ка­къв трети филм. Мал­ко ли е да ор­га­ни­зи­раш ця­ла сват­ба.

Ин­тер­на­ци­о­нал­но­то при­със­т­вие се раз­ли­та във всич­ки по­со­ки. Последни бла­го­по­же­ла­ния към мла­до­жен­ци­те и тръг­вам.

На връ­ща­не бе­ра слън­чог­ле­ди.

Сво­бод­на.

* Figurez vous (от фр.) – пред­с­та­ве­те си.

** Про­ме­ни във въз­п­ри­е­ма­не­то на вън­ш­ния свят.

*** Пре­жи­вя­ва­не на ре­ал­ни съ­би­тия, за ко­и­то лич­ност­та ня­ма ни­ка­къв спо­мен.