Светът е за двама

Вярвам, не сте забравили тази песен! Ако е така, то все още и въпреки всичко имаме какво да си кажем. Мисля, че светът е за минимум двама, но всеки ден животът многозначително ме опровергава: двама са много и всеки от тях е излишен. Ето момичето от съседната улица. Всяка сутрин, обуто само в пантофи, разхожда четири броя кучета.

Очевидно не собствени. Лесна аритметика: някой си е купил куче, защото Всеки ден животът ме опровергава: двама са много и всеки от тях е излишен. е чул, че то може да бъде най- добрият му приятел, но плаща другиму да се „наслаждава” на приятелството. За разходки и игри, които това вярно прия- телство изисква, време просто не му остава. По подобна причина някои раждат деца, но ги отглеждат други. Любов им дават и споде- лят чужди хора, детегледачки, баби и учителки.

Нямаме време. Или пък не искаме да намерим. Децата са чудесно нещо, но не когато са наоколо Минаваме с номера, че трябва да се научат на самостоятел- ност. Създаваме дом, но друг го проектира. Впоследствие пак някой друг се грижи за „нашия” дом. Избираме си съпруг, но някак си с времето се случва и други да направят същия избор. Или им го подаряваме, или се правим, че не знаем.

Уж, за да останем поне формално двама.

Но пък нищо по-самотно от изкуствената двойка, забравила какво я свързва.

Наложи се изразът „Аз съм си самодостатъчен”. Тоест, достатъчно е Едно, но с голямо качество. Опитвам се да се смея на това клише, но нещо не се получава. Като му е толкова добре на това самодостатъчно си, надарено с голямо качество Едно, защо си записва час при психолог? При някой самодоволен и самодостатъчен психолог, който помага само заради естеството на работата си. Купуваме си цветя, но ги полива съседката. Купуваме си храна, но бихме били щастливи някой друг да ни я приготви и поднесе.

Ходим на кино, но заспиваме от умора. Работим нещо, което обичаме, но тук пък някой друг все обър-ква работата. Колегата и най-вече шефът, не са си на мястото. Затова по-добре без тях. Отиваме на почивка, но искаме да се уединим… От децата, кои- то някой друг отглежда, от съпруга, който е приласкаван от друга, от мислите си, които не споделяме с друг, от работата, която само ние вършим най-добре, просто от ежедневието си, което се оказва не в наши ръце…

Искаме да сме си достатъчни И ставаме такива. И децата ни, израсли без нас, стават същите.

Нашият свят, който подреждаме с толкова декларирана амбиция и хъс, отстрани се оказва хаос от свободни, самодостатъчни си и самовлюбени атоми. И няма електричество, което да ги свърже. Не е вярно ли? Спомнете си, моля, кога напоследък искрено и от сърце сте казали „Обичам те”. Кога сте усещали с болка липсата на някого? Кога за последен пък сте подарили време и приятелство? Е, какъв е резултатът? Не искам да знам. Дано да не сте се уплашили. Какво пък, за това, в което се превърнахме, пак е виновен друг.

Другите изпиват живителните ни сили, ние сме си достатъчни…

Само на едно-единствено място, на никого, дори и на царя, не му трябва компания. Само и единствено там човек си е самодостатъчен. Но на всяка друга житейска ситуация пасва конструкция минимум от двама. И докато не си го спомним, ще оставяме живота извън себе си. Ще го подаряваме на други, а ще запазваме страховете, болките, разочарованията, които дори и психологът не може да излекува.

Ех, ако можехме да излекуваме така жадуваната еманципирана индивидуалност.