Светът преди и след детето

Седя по халат на леглото с притиснати до болка ръце към ушите и втренчено гледам напред. Надвесен над кошчето с ревящото бебе, мъжът ми с автоматизирани движения го тресе със странен ритъм. Ако продължи така половин час, може би дъщеря ми ще се унесе и ще притихне. Разбира се, временно.

Сигурно е полунощ или след два. Вече няма значение. През запушените ми уши прониква кошмарният плач. Свалям ръцете си – плачът кънти в главата ми, а бебето сякаш спи. Месеци наред ще го чувам непрекъснато, дори когато не съм при него. Месени наред мълчаливи, недоспали и изнервени, душите ни – отчуждени, изненадани и неразбрани – ще се сблъскват над първото ни дете с един-единствен въпрос:

„Ние ли сме лоши родители?“

Три години по-късно, все така ясни, онези вечерни и среднощни картини се явяват пред очите ми, когато гостуваме на бебе или стане дума за нашата ревяща Дима-Непобедима. Сега вече знам, че не бяхме добре» подготвени за родители. Сега вече научих, че не всеки човек може да бъде добър родител. Когато станахме трима, не вярвах, че светът „преди“ и „след“ детето може да бъде толкова различен… Бяхме прекрачили свободни, независими и силни напред и със страх, нали ни очакваше неизвестност, но не без увереност – бяхме тридесетгодишни. Нашето първо дете нямаше да живее в квартира под наем, със стресовете на студентски сесии, със социална помош от общината. То не беше „планирано“, но беше желано, не беше дългоочаквано, но беше навреме.

Често се питахме в онези първи месеци:

за­що грешим, какво не знаем, къде бъркаме?

Бяхме възпитавани в традиционните българ­ски добродетели, бяхме расли в щастливите (за детските градини и учи­лища) години: на малки групи, с неизнервени учи­тели. Имахме дипломи за вис­ше образование, няколко изкарани отлично курсо­ве за какво ли не, вклю­ително за шофьори лю­бители, за състезателни танци и езици.

Не вървеше да се извиняваме и с малък житейски опит, а и знанията ни, макар и оскъдни, от училище за семейния живот бяха оставили следи. Аз бях кроила пола и блуза и шила каре с копринени конци в цвят старо зла­то, а мъжът ми беше бродирал торбичка с народни ше­вици.

И след всичко това, сякаш беше по-срамно да кажеш, че не си правил баклава или овнешко рагу, отколкото да при­знаеш, че не си гледал спектакъла X или прочел книгата У. Нямаше значение, че не можеш да плетеш или да завариш две железа, а дали си кач­вал Мусала, или си слу­шал последната плоча на Жан-Мишел Жар. Бяхме финансово независими, с обичани професии и ши­рок поглед за света, об­ществено зрели и социално уравновесени, но ня­къде бъркахме. Едно де­те, което раздели с идва­нето си живота ни на „преди“ и „след“, за броени седмици

отвори очите ни за ненаученото.

в неовладяното изкуство да бъаем родители.

Вече знам, че както не всеки може да управлява автомобил или самолет, така не всеки може да бъде добър родител – майка и баща. Най-малкото е умението да повиваш, да храниш, да къпеш и успокояваш детето си. То дарява семейството с ново равновесие. Изисква постоянно задоволяване на собствените си емоционални нужди и гладува за внимание, обич и разбиране. С всеки изминал месец и година.

Какво ни тежеше в онези първи стъпки на родители?

Безпомощността да спрем плача на Дима – непрекъснат всяка вечер до полунощ, безпричинен привндно. Безизходността да я накараме да спи като всички останали деца – не до два-три след полунощ, а поне до разсъмване, не по тридесет, четиридесет минути следобед, а по два часа. Безсилието, умножавано от умората и отчаянието, че само ние грешим. че само на нас се е „паднало“ такова дете…

„Остави я да реве!“, „Какво ще й стане, ако не я вземеш?“, „Затвори вратата на стаята, да не я чуваш!“, „Няма да позволя отсега да ни се налага!“. Репликите на башата. в който не познавах своя мъж.  „Как може да се правнш, че не я чуваш?”, „Боли ме сърцето, като пищи така“,, „Моля те, залюлей я,  не издържам вече!“ Репликите на майката, в която и той не познаваше своята жена.

Нямахме време да станем спокойни,

уравновесени родители. Детето искаше своето и светът, който ни принадлежеше, се обърна надолу с главата, Как да отидем на театър, на кино, на гости. на Витоша? Елементарни. естествени, нормални довчера неща, днес – с идването на дете в нашето семейство – станха сложни неразрешима. Никога не тръгнахме с бебето или с количката по пазари или рождена дни. Никога не го заключихме само у дома, за да прескочим на концерт или при приятели. Ходехме, когато майка мм предложеше да ни замени, през почивните дни се редувахме с родителите ми да излизаме.

Но когато човек отдавна работи, когато има свои интереси и предпочитания. когато има обществени ангажименти и отговорности? И сега признавам. че мразех вечерите за тренировки на моя мъж. Може ли още на вратата, след дългия ден на самотаа, грижи около бебето да кажа: Остани при него. искам да се махна за час.“. Той се преобличаше набързо, вземаше чантата и хукваше навън. С него хукваше и очакването на един цял ден да разменя думи и впечатления и да науча какао става със света. Може би най-тежкото, макар и нелепо чувство на майката –

чувството на изолираност и самота.

Неговият поглед навън. А моят? Двадесет дни след раждането, майка ми категорично каза: „Ще седнеш и ще напишеш този материал, защото си обещала. И колегите ти не са виновни. че си родила по-рано и не си успяла!“ Да седна
и да пиша? След двадесет дни безсъние и умора? Тя ли ме разбра, или аз не успях да скрия от нея детинското си чувство на отчаяние, че нещата никога няма да дойдат на местата си. Седнах и написах материала. Вторият излезе, когато Дима
беше вече на 40 дни. Никога няма да мога да благодаря на майка си, която в онези дни ми даде оше един урок – родител трябва да бъдеш цял живот. Когато детто ти е на месец, два, десет. тридесет години. Колко често в първите месеци из нашето при-способяване към „новото „ни семейство си мислехме за размяната на стойностите. Бяхме поели най-човешката и най-трудна отговорност на тоя свят – да имаме дете. И тя трябваше да бъде над всичко. Оставаше само да решим как.

За да не се чувстваме виновни пред него и пред себе си.

За да не пропуснем ух безкрайните, а всъщност само мигове на детството, на откриването на света: с прохождането, с проговарянето, с първите съзнателни действия.

Три години по-кьсно знаем, че едно родителство мохе да бъде вгорчено от първите дни, ако сте съвсем сами и усетите как детето ви дърпа назад. Мохе да бъде изживяване, ако е осмислено и богато – без излишни притеснения, вини и мании. Мохе да бъде пълноценно за детето и родителите, ако се търсят обши пътища и начини, за да живеят наистина заедно. Колко често съм била на кино от 13 до 15 часа, а отвън с количката е бил мъхът ми – с билет от 15 до 17! Колко пъти разходката с детето за единия е била възможност за работа или за четене на другия! Колко много жестове сме правили – майката за башата и обратно, когато сме чувствали отговорността си към другия родител…

Сега вече знаем, че е много трудно. че е много тежко, че просто е друго. Най-често ни е помагала надеждата. Животът – с приятелите, с пътищата, с планините, с изненадите, с професиите, с отговорностите – ни очаква. Пред нас тича едно дете. Най-голямото очакване от всеки човешки живот.