Беше толкова самотен, струваше му се, че се превръща в тояга. Васил имаше четири дъщери, но душата му, свита като кълбо тел, никога не се отпусна – не можа Керана да му роди син. Как беше мечтал Васил, колко пъти го беше виждал в съня си! Трябваше да даде на това момче своя глас, песента, която непрекъснато напираше в остарялата му душа.
Това беше богатството му – че го наричаха Васил Певеца от Перник, чак до Гръцко. Не се запази дарбата в дома му. Тихо, неизвестно кога прескочи оградата. Защо поне в друг човек не попадна, който и да е друг. А то Марко започна да пее – Марко, внукът на Дервен. Дервен още навремето си мислеше, че може да надпее Васил, този нещастник от това и преживяваше – търсеха Дервен по кръщeнета и гощавки да весели народа, беше му излязла и дума – човек не може да се напие без Дервен.
Беше хитър кресльо, страхуваше се да викне, ако случайно из народа забележеше белите ръкави на Василовата риза, знаеше каква хала дреме във Василовото гърло. Васил ходеше мрачен, не обичаше чуждите очи, чудеха се как го издържа Керана. Малко народ се осмеляваше да срещне погледа му. Синьото кръгче около зениците беше винаги студено, нямаше усмивка, нито почивка от мраза в тия очи. Думите на Васил бяха тежки, не даваха утеха, нито отсрочка, ами удряха – солени и сухи – в душата на човека.
Стара сметка имаха те с Дервен. Когато Дела, най-хубавото момиче в Църква, избра Дервен и от комина им запуши дим, всички замряха в очакване. Вярваха, че Васил ще убие и момичето, и Дервен, ще зареже коларския си занаят и ще забегне в Гръцко.
Не стана така. Васил се огледа в комшийските къщи около Дервен – само в една от тях имаше мома за женене, и то каква мома? Куцата Керана. Беше по-стара от Васил с четири лазарника, вече бяха взели да я одумват, че ще остане да векува без мъж до себе си. Васил взе нея – без да праща сватове, без сватба. Просто мина през площада пиян, а Керана, бяла като мъртвец, тичаше след него.
Напук на Дервен Васил направи къщата си точно срещу прозореца на Дела. След година се роди първата дъщеря на Васил и той я кръсти Дела. Втората си щерка кръсти Неделя, третата – Деляна. Чак последната, най-малката, нарече Керана – на името на куцата си жена. Какво бе станало в душата му, защо се обърна така?
Може би Дела остаря и изгоря пламъкът на Васил за нея. Как така стана, че започна да се сеща за Керана, жена си, да пресмята, че парите са малко за голямата му челяд. Кой можеше да знае, че обичта на човека имала две лица, че обичта е като неговия глас – с него можеш да удариш душата, но и да пееш и да говорят за теб в Гръцко… Че обичта е като Струма. Придойде ли – става страшна и хубава като Дела и бяга на юг, утихне ли – става Керана. Бял криволичещ път към небето, все от нея пиеш и остава, цялата къща е топла, децата са весели.
Защо Васил разбра тази истина толкова късно, чак когато си отиде куцата му жена. Когато Струма я поведе по своята тънка пътека, от която няма връщане. Него да беше повикала Струма, него. Както реката оживяваше нивите край селото, така и Керана беше сторила с Васил – открила бе топло място в очите му, бе научила гласа му да се обръща към веселба. Така беше свикнал с куцата си жена! Дъщерите му, вече пораснали момичета, още се страхуваха от него. Васил ги гледаше и се чудеше как толкоз хубост е запазила тихата му невзрачна жена, как без обич я е създала. Керана, Бог да я прости, не умееше да слуша. Сигурно си е мислила, че някой е проклел Васил, затова мъка го гони и изсушава.
Най-малкото му момиче всичко разбираше, за такъв глас като Василовия трябва такова ухо – като на най-малката му дъщеря. Защо не можа Керана да му роди син! Да отиде гласът у момчето, да се пренесе далече и напред заедно с кръвта в неговия род.
Дарбата бе отишла у Марко – внука на Дервен. Да, Дела му отмъщаваше. От гроба се надигаше тя, за да го стрелне с хубавите си неверни очи. Беше го победила хитрата. О, Васил никога нямаше да сбърка. Дервеновият внук имаше дарба! Песента му можеше да разтвори небето, можеше да бяга със Струма до топлото море. Боже! Чуждият глас, чуждата кръв караха камъка да оживее. Внукът на Дервен, някакъв долен хлапак, който се мъкне от кръчма в кръчма, когото навикваха за кражби. „Защо срамиш дарбата? – беше го попитал Васил, когато момчето се бе застояло в съседния двор. – Пилееш такова скъпоценно нещо.“ Хлапакът се разсмя, потупвайки стария по рамото. Как го заболя Васил от тая ръка. Пред очите му отново се отвориха ония, неговите, младите коларски пътища. Нагоре по Струма, все из българска земя.
Винаги му се бе струвало, че животът ще бъде зелен като гората, че краят ще дойде изведнъж, когато му е омръзнало да пее. Превръщаше се в изсъхнал клон, а песента не му омръзваше. Най-сетне една вечер Васил успя да задържи внука на Дервен.
– Момче, стой! – викна го старецът.
– Защо бе, дядо Василе?
– Да попеем с тебе. Заедно
– Ама защо?
Мислеше си – сега ще го преборя. Това пале! Как се надяваше Васил, как трепереше да улови първия звук от устата на младока. И тогава да викне своята песен, да се сблъскат двата гласа, да загърмят струмските камъни. Песента на Васил – по-силна с цял човешки живот. По-богата с раждането на четири дъщери, с две жени, от които бе откраднал любов.
– Коя ще изкараме, дядо Василе?
– Оная за Струма, нали я знаеш.
Когато Дервенобиягп внук запя, Васил събра въздух, отбори уста. Ааа! От гърлото му не излезе нищо. Мълчеше дъртото гърло. А какъв глас имаше младият! Като че десет живота бе живял и всичката вода на Струма бе галила сърцето му. Цялата любов на младостта препускаше в този глас.
Защо да е жив повече Васил. Да гледа позора си, немощта на своята песен, в която се бе клел цял живот. Не. „Струма е мътна потекла, че чужда дума не чува и чужда сабя не търпи!“
И дядо Васил запя – пред очите му все бялата река светеше. Ето го като малко момче, тука е майка му, дъщерите му, Керана. Керано, Керано, ела да ме прибереш. Цял живот си ме слушала, послушай ме и сега. Помогни ми да се умия, постои, докато вечерям. Напоследък съм все сам, Керано. Вечер ти слагам вода в малка паничка. Надявам се някоя сутрин да тръгна с тебе. Ще вървим по Струма. По тънката пътека, откъдето няма връщане. Изведнъж Васил усети. че пее сам. Дербеновият внук бе млъкнал и го гледаше като омагьосан. С отворена уста, с уплашени очи. Старецът също млъкна. Двамата не можеха да дишат. Не трепваха. Изведнъж момчето се наведе. Хвана кафявата ръка на стария човек, неловко я задържа, поомачка я в своите ръце, наведе се и я целуна.
0 Коментара