Във века на човешкия устрем към прогрес и съвършенство все повече се проявява амбицията за успешна професионална реализация. Човечеството се стреми към все по-големи крачки във всички видове дейности. Възникват нови и нови професии – в обслужването, производството, икономиката като цяло, във всичко на практика.
В това, разбира се, няма нищо лошо, ако не наблюдавахме огромния стрес и лична неудовлетвореност, от която в даден момент започват да страдат все повече хора.
През последните години мнозина изпитват потребност от промяна на работата си, от по-голям размах, от прескачане на две или три стъпала в йерархията. И тук се формира моделът на нуждата да променят начина, по който си изкарват прехраната.
Кои са често срещаните причини, поради които хората променят това, което правят?
Най-често е желанието да разчупят сивотата на професионалната рутина. Много често казват, че вече са се изчерпали и няма какво да дадат от себе си, чувстват се безполезни и същевременно усещат, че са достатъчно силни, креативни и готови да поемат авантюристичната стъпка за промяна. И в това няма нищо лошо, стига наистина да са преценили реално дали имат истински потенциал за промяна на работата си.
Но много често емоциите взимат връх при решенията.
В тези случаи човекът е убеден, че е взел правилното решение, защото се поддава на усещането си, че тук, на това работно място, се задушава. Че именно тази рутина го прави неефективен, нещастен и че това влияе на неговата дееспособност и креативност. Шокът в повечето случаи е, че от интелектуална работа човек решава да започне нещо, свързано с изкуство или физическа дейност, както и обратното. Но независимо дали от икономист ще станеш сладкар, или от сладкар – икономист, и в двата случая скокът е в твърде дълбоки води, които крият рискове, много често необмислени.
Захващат се с нови обучения, започва главоблъсканицата къде да се реализират в новата професия – при работодател, самостоятелно, как да стане всичко това?
Когато обаче човек направи такъв скок, той живее с усещане за лекота, че нещо ново ще се случи, че ще има нови преживявания и че това ще гарантира чувство на щастие. След това идва и чувството, че ще се покачи финансовият статус. В същото време обаче се прокрадва страхът от неизвестното. Ами ако не се справи, ако се окаже, че новото начало е просто една заблуда, породена от неадекватно изградена професионална самооценка и емоционално пренатоварване, провокирано от професионалната рутина?
Ето пътят на един скок, целящ пълна професионална промяна. Тук е важно да се споменат трудностите, съпътстващи нови нива на обучение, конкурси, интервюта, главоблъсканици коя компания, предлагаща оферта за работа да се избере, какви изисквания трябва да се покрият и така нататък.
В никакъв случай не казвам, че хората трябва да се отказват от промяна. Но когато я търсят, трябва първо много внимателно да помислят над няколко неща:
Какво налага тази промяна и дали при това действие човек има ясна, точна, реално допустима възможност да я постигне? Дали има качествата, които са нужни за новото начало и доколко това е истински осъзнато действие, което да даде категоричност, която да не позволи да се прокрадват чувства на съмнение след това.
Ако след тези няколко важни въпроса човекът си е отговорил утвърдително, то това е знак, че
наистина е готов да предприеме промяната.
Но ако има и един процент съмнение или несигурност, то това изисква повторна преценка на ситуацията, обстоятелствата, възможностите и целите.
Сега искам да спомена и друг вид нужда, при която хората променят работа. Това е често срещана причина и точно тук се правят най-много грешки.
Всички работим с хора, без значение в каква професионална сфера сме. Дори и тези, които са компютърни специалисти или си стоят у дома зад мониторите – всички контактуваме с някого.
Често, когато се работи в екип, различията и напрежението са на максимално ниво. Най-вече стресът. Той обаче е облечен в различни „дрехи“. Дрехата на клюкарщината, на интригата, на подмолната провокация, на тихия или явен сблъсък. Винаги съм казвала, че щом работим с хора, няма начин да не се разочароваме от някого. И винаги съм твърдяла, че ние сме на работа не за да се обичаме и харесваме, а за да си я свършим коректно и да си вземем заплатите с достойнство за добре положен труд.
Много често хората напускат,
за да се спасят от някоя колежка или колега,
или няколко колеги накуп. Това в повечето случаи не е успешно решение, защото без значение къде ще се преместите, винаги ще се срещнете с нов колектив, с нов шеф, изисквания, характери, претенции, одобрение и неодобрение. Понякога сравнявам новата работа с новото училище. Човекът се чувства неловко, защото никого не познава и тогава стресът е на най-високо ниво, защото му се налага да опознае нови хора, характери, претенции и настроения. Освен това, трябва да докаже себе си като добър професионалист, а за тази цел трябва да му се създаде добра атмосфера и усещане за добре дошъл. Тук обаче се появява сравнението с новото училище. Кой си ти? Какво търсиш тук, мързелив ли си, клюкар ли си, ще работиш или ще легнеш на гърба ми, имаш ли достатъчно знания, не те харесвам, защото си ми конкурент/ка на визия, на умствен потенциал… Много погледи, устремени в един човек, който отчаяно се е решил на стъпката за промяна. Не казвам, че няма добри работни екипи. Но дори и в тях се намират по зрънце-две, които се „нуждаят“ да ухапят и да отровят някого в работния си ден. Този стрес, който повечето хора си го причиняват, бягайки от един екип в друг, е по-голям от стреса, от който бягат. Защото тук има няколко нива, през които минават и те са:
Нови колеги, нови характери, нови изисквания, нов работодател, ново доказване и много сила за утвърждаване. И изведнъж, когато хората се сблъскат с тази промяна, се чувстват много по-зле. И много често съжаляват, защото не са се замислили, че ако бягат от колега/и, то рискуват
да се сблъскат с цял екип недоброжелатели (поне в началото).
Естествено, никаква не е гаранцията, че на новото място ще бъдат одобрени, както и че ще бъдат отхвърлени. Но самият факт, че промяната е следствие от бягство, гарантира провал и на новото място. Защото, ако не си способен да отстоиш себе си там, където си бил с години, то как се очаква да заявиш и отстоиш себе си в един нов свят, нов екип и нови особености – на мястото и на характерите на околните?
Да вземем и още една група хора, които променят работа само заради финансовите потребности. Тях не ги интересува дали ще се чувстват добре в екип, каква е дейността или каквото и да било. Те са там, само заради добрата заплата. Тези хора не се нуждаят от корени на професионално ниво, нито от някакъв професионален авторитет. Те имат сериозния си аргумент, че единствено финикийските знаци ги интересуват и точка по въпроса. Тези хора не са заплаха за себе си.
Те по-скоро са заплаха за самия работодател и екипите.
Но, факт е, че ги има и са многочислени.
След всичко скромно изложено дотук, бих казала, че като сложим чертата, човечеството само се е впримчило в хомота на работата, без значение каква дейност извършваме. Желанията и стремежите на хората, да покрият НЕ НУЖДИТЕ си, а претенциите си, модата, лигавщините си, ги водят до амбиции за заплата.
Заплатата ги впримчва чрез работа, работно време, отдаденост и след работно време за довършване на нещо, несвършено в офис…
Човекът на днешното време е роб на излишни нужди.
Роб на егото си.
Роб на имидж и престиж.
Човекът търси значимостта си чрез визитка, статус и звания.
Оттам търси и своя успех.
Всъщност, според мен, успелият човек е онзи, който има всичко извън работата си.
Нарича се живот, изпълнен със семейство, деца, приятели, любими хора…
Живот, изпълнен със смисъл.
Защото работа ще има и след смъртта ни.
Защото, каквито и постижения да оставите на този свят, няма да ви помнят… Помнените са единици, които обаче са били твърде нещастни извън работата си.
Не търсете промени, ако не сте готови. Ако отчаяно бягате. Ако единственият ви мотив са парите.
Променете работа, ако тя ще е не само храна за тялото, но и храна за душата ви. Ако сте осъзнали, че сте достатъчно адекватни и силни, за да стартирате това ново начало.
И помнете, че би трябвало да ви обичат и помнят само онези, които са извън работната ви зона.
На хората, стремящи се да подсигурят наследниците си, бих им казала, че и милиарди да им оставите, те няма да ви помнят. Защото, докато сте работили, за да трупате финансов резерв, сте липсвали именно на наследниците си.
И според мен, най-добрият спомен за нас ще бъде, когато децата ни кажат на своите деца:
Знаеш ли, кой ме научи да правя тези самолетчета от хартия? Баща ми – твоят дядо.
Знаеш ли, кой ме научи да премятам палачинката така?
Майка ми – твоята баба.
Това е нашата истинска работа!
Всичко друго е плява!
0 Коментара