В годините на късния соц под една карикатура в „Стършел“ се появи крилата фраза, бичуваща младежката леност: „Тате носи, мама меси, ние пушим „Стюардеси“. Няколко десетилетия по-късно това звучи като безобиден виц, марката цигари вече е колекционерска рядкост, а обществено-политическият фон коренно се е променил. Но и един бегъл поглед към кафенетата в работно време подсказва, че под някаква форма проблемът все още съществува.
Потвърждават го скорошните данни от анализа на Института за пазарна икономика (ИПИ) за младежите извън системите на заетост, образование или обучение: над 183 хил. пораснали момчета и момичета у нас нито работят, нито учат, а просто
чакат семействата им да ги издържат.
Да, част от тях са млади домакини, разчитащи на заплатите на мъжете си (и така се вкарват в зависими отношения, но това е отделна тема). Само че не е малка и групата на онези, които просто се мотаят без собствени доходи и се вписват в модернизирания слоган: „Тате носи, мама меси, ние пишем есемеси.“
Как се получава така, че млади мъже на 25-30 години все още живеят в домовете на родителите си и харчат парите им: от 400 до 3000 лева месечно? Високите цени на жилищата в големите градове не са основната причина, тенденцията е сходна и в малките населени места. Пазарът на труда функционира нормално. Тогава?
Да се вгледаме по-отблизо в семейния модел. Аз го правя в няколко от книгите ми, но най-разширеният анализ е в „Силата на рода“. Там отговарям конкретно на въпросите:
Как да възпитаваме децата си,
така че те да се впишат безпроблемно в социума? И какво да правим (или да не правим), за да пораснат като самостоятелни, уверени и отговорни за живота си хора?
Сигурно всеки може да се сети поне за един случай, в който му е идвало да си запуши ушите заради крещяща подир детето си майка: Не влизай в морето, има вълни!… Не се катери, ще паднеш!… Не тичай, ще се изпотиш и ще настинеш!….Не пипай кучето, ще те ухапе!… Списъкът със забрани е дълъг, но не тоталният контрол, а доверието в детето и във възможностите му ще помогне то да расте здраво и силно.
Знам, процесът на сепарация е естествен, но труден за родителите. Особено за майките – те са били
едно цяло с децата си, преди да ги родят.
И все пак, съгласете се – несрязаната навреме пъпна връв (фигуративно казано) ще нанесе по-дълготрайни вреди от една настинка или ожулено коляно.
Родителите трябва да са наясно с етапите на отделянето, да надделяват над страховете си и да дават достатъчно свобода на децата си. А първата сепарация е самото раждане. Майката изпитва болка, не непременно само физическа. Тялото ѝ се разделя от детето, което е носило 9 месеца. През първата година бебето има простички нужди: от храна, от любов и от присъствието на родителите. Това е
времето на прегръдките и кърменето,
докато дойде време за втората сепарация – тя идва с прохождането. Тогава ще трябва да му позволите да пада и да става, да опознава околния свят, вместо да усвоява какво значи думата „не“. Строгото ограничаване ще го направи недоверчиво, вероятно ще го подтикне да се свива в черупката си по-нататък.
Към третата си годинка детето започва много да пита, а родителите трябва да внимават да не го спират непрекъснато (Не искай това… Не може сега… Остави ме, имам работа!). В противен случай у сина или дъщерята се насажда заблудата, че само безопасното е правилно и че трябва да са кротки, за да бъдат обичани.
Да, така контролът е по-лесен.
Знаят го и в детските градини, и в училищата, там връзката се затвърждава. Факт е, че канализирането на детската енергия чрез забрани е полезна за дисциплината, за приучването към смиряване на егото и за по-лесното вписване в системата. Но при неправилно отношение на третия етап от отделянето децата може и да не развият всичките си качества и способности.
Четвъртият етап на сепарацията е на 7-годишна възраст. Детето прави разлика между редно и нередно, знае кога ще бъде похвалено или наказано. Вече има и други авторитети, влияят му учители, съученици. Петото отделяне настъпва след 10-годишна възраст. Намесват се възпитатели, треньори, приятели. Родителите слизат с още едно стъпало от пиедестала. Важно е
да внимават за първите прояви на бунт
(дори да е само похабено от неумение червило) и да реагират спокойно. На тази възраст свръхконтролът е особено непрепоръчителен, защото иначе започва изграждането на комплекси.
Шестият етап на сепарация протича през пубертета. Бунтът е явен и силен, а родителите все пак трябва да намират начин да казват не само с думи, а и с поведението си: Ти си важна част от нашия живот и нашето семейство! Имаш задължения и отговорности. Ние имаме нужда от теб!
Тийнейджърите не бива да придобиват всичко наготово. До 18-20-годишна възраст децата трябва да имат достатъчно знания, умения и увереност, така че и сами
да започнат да изграждат своя живот.
Понякога родителите се опитват да задържат у дома сина или дъщерята, дори след като той или тя твърдо поиска да се отдели. Може би подсъзнателно се успокояват, че го правят от обич, че това е форма на закрила в тежки времена. Мога само да напомня, че лъвицата не гони своите лъвчета от прайда, защото не я е грижа какви опасности ги чакат в саваната, а напротив – защото инстинктът ѝ казва, че след като вече им е показала как се ловува и как да се пазят, те трябва да го правят сами.
0 Коментара