Те(ле)сни ли сме?

Спомни си, че имаш тяло, напомня ми често една приятелка (психотерапевт, литератор и естет). Ние, т.нар. градски хора, сме станали ходещи глави – обездвижени деца на думите, кастрирали телесността си, забравили да общуват, докосвайки се.

Спомнихте ли си и вие, че имате тяло? Че то е най-добрият ни приятел – придружава ни неотклонно цял живот, безропотно ни служи и понася прищевките ни. И че може да се превърне в най-големия ни враг – ако сме жестоки с него, ако го пренебрегваме непрестанно, ако го предадем и забравим.

Затова да поговорим сега за тялото. За нашите кожи, бедра, килограми, течности, гънки, косми, пръсти… За тялото като самостоятелно живо същество, което ни обича и зависи от нас, на което понякога сме майки, а друг път – дъщери. За тялото като жива история на отнетия живот, дарения живот, мечтания живот, изцеления живот – ценим го точно заради способността му да реагира, усеща, протестира, блаженства, предчувства…

„Тялото е многоезично създание – то говори чрез своя цвят и температура, чрез сиянието на обичта, пепелта на болката, топлината на възбудата, студа на съмнението. То говори чрез ударите на сърцето, унинието, бодването под лъжичката и събуждането на надеждата. Тялото помни, костите помнят, ставите помнят, помни даже кутрето. Паметта е заложена в образи и чувства в самите клетки. Като гъба, попила вода, където и да притиснете плътта, дори съвсем лекичко да я докоснете, споменът потича като порой”, пише в „Бягащата с вълци” Клариса Пинкола Естес. И още: „Някои казват, че душата направлява тялото. Ами ако за миг си представим, че тялото направлява душата? Че й помага да се приспособява към всекидневния живот, че анализира и превежда, че дава листа, мастилото и писалката, с които душата пише съдбата ни? Ако също както в приказките за променящи вида си създания тялото само по себе си е божествен учител, наставник и водач? Разумно ли е тогава цял живот да измъчваме този учител, който може да ни даде и научи на много неща. Трябва ли цял живот да позволяваме на други да ни отвличат от тялото ни, да го съдят и сочат за непълноценно? Достатъчно ли сме силни, за да отхвърлим „партийната линия” и да се вслушаме в тялото си като в нещо могъщо и свещено? Предназначението му е да съдържа и разпалва духа в себе си, да е негово хранилище. То ни извисява и тласка, изпълва ни с чувства, за да докаже, че съществуваме, че сме тук, дава опора и тежест, то е двигател на преживяванията. Без него няма да има чувство за пресичане на прагове или за безтегловност. Тялото е ракетна площадка. Душата наднича през илюминатора на своята капсула и смаяно се взира в звездната нощ…”