– Ciao, bambina…
– Kakvo pravi6?
– Obiadvam, ti?
– 6te prekaram 4as v baniata – umiram ot stud.
– Po kas rakav sam? Triabva niakoi da te stopli?
– Taka e, organiziram kasting po povoda…
– Dano popadna na finalite…
После наистина седях един час в банята. Представях си как си представя горещите капки вода по кожата ми (може би и по-конкретни представи е имал), пеех си парче на Джани Моранди, чувствах се не много щастлива, но много жена. Познавам го от един месец, виждали сме се два пъти – един път служебно, един път случайно. Харесвам го, харесва ме (ако мъжете не пишат sms-и на всички жени, които познават). Но не съм амбицирана за нова среща, даже се плаша от нея. Явно и той. Стига ми тази
sms комуникация – неангажираща, нежна, спонтанна.
Като листенцата на топола, които гледаш как се полюшват и ти става хубаво, без да знаеш защо. Като звук на пиано, от който настръхваш приятно, без да се притесняваш, че не познаваш произведението, автора му и изпълнителя…
Един ден той може би ще спре да пише. Аз може би ще поплача. Или поне ще ми стане крайно тъпо. Въпреки заявлението пред все още глуповатата ми душа, че не очаквам нищичко от тъй семплия увод и от факта, че този път не бързам да стигна до кулминацията.
Изведнъж разбрах, че sms-ите (окей, само от и за мъж, който все пак си решила, че харесваш) са като жива вода, която вливаш в
пресъхналата си от болки и страхове река.
Но спокойните, тихите, плахите, клишираните дори – oнези прости изреченийца като:
kak si?
sega ve4e dobre.
radvam se. 6te se vidim. skoro.
mersi, 4e pi6e6.
mnogo si mila… pazi se.
Не фалшифицираните с екзалтиранo и претенциозно остроумие фрази, напомнящи сентенции на Марк Твен, Оскар Уайлд или пък хаотично избран стих от иначе любим поет, рефрен от “нашата песен”, метафорични секспредложения, хиперболизирани обещания, разкаяния, обвинения и молби.
Ако надникна в sms архива си, ще се натъкна на нещо като
опърпана книжка с комикси,
в които героинята се гмурка в най-дълбоките емоции, но въпреки това не успява да се удави и пак е готова на нови подвизи.
Някъде от началото на новия век (когато приех sms комуникацията като екстравагантна форма на общуване и постепенно като терен за зависимостта си от лирични, драматични, че и епични събития) допреди няколко месеца съм събрала колекция от хиляди колоритни думички на латиница, запечатали всичко онова, което в началото самонадеяно и безотговорно наричаме любов и на което после безпощадно се присмиваме.
Най-сетне признаваш, че
зад красивите думи рядко се крие нещо правдиво,
че обменените в тоя стил sms-и въобще не са представителна извадка на взаимоотношенията ти с реципиента, че всичко е просто глазура, която не става за ядене. Започваш да се чувстваш отегчена и безсилна, когато ти се наложи да влезеш в тона на някого или пък да го погъделичкаш с неписан досега reply – за да подсилиш напрежението в играта, за да не заприлича тя на мач между дълбоко провинциален отбор и финалист от КЕШ.
Зависимостта ти да маневрираш по бутончетата на телефона започва да прилича на тази от цигарите, които мразиш, искаш да спреш, но си се пристрастил безвъзвратно към тях, защото се заблуждаваш, че димът е задължителен аксесоар от стила ти или пък запълва самотното пространство около теб. Тогава поглеждаш някак цинично на
звука на новото съобщение,
то започва да губи трогателния си привкус, превръща се в инертна необходимост, в норма, наложена ти от постмодерния начин на живот.
Капитулираш пред цялата тая телефонна халтура. Иска ти се някой да ти напише или ти да напишеш просто “leka no6t”. Толкоз. Без очаквания, натруфени фрази, заблуди и превъзбуди.
Имаш нужда не от илюзорна телефонна любов, а от осезаема близост, изплетена от минимум думи и максимум символика. Това се случва не чак когато пораснеш на години. Разбира се. А когато позволиш на емоциите си да еволюират, когато
съблечеш пищния им карнавален костюм,
свалиш ги от приказната колесница и ги пуснеш по по-равен път. Макар и с риска да ти доставят повече скука, отколко fun&suspense (това ли словосъчетание всъщност илюстрира добре прекарания живот?).
Сега продължавам да съм зависима от обменянето на sms-и, но не и от предишната им стилистика. Сега те са топъл нюанс в умението ми да бъда сама, а не бутафорен заместител на младежката ми нужда от крайности в емоциите. Сега наистина се радвам на въпросчето “kak si?”, дето ме дразнеше преди, защото удряше спирачки на вдъхновението и намерението ми за остроумен словесен двубой или защото си мислех, че съм достойна за цитат от сонет на Шекспир (колко лесно щеше да бъде, ако не зависим поне от собствената си суета).
Днес още не е писал.
Но знам, че ще го направи. Прави го неочаквано (и за себе си) – докато хапва или отключва вратата на дома си (в който твърди, че по-често влиза сам). Не ме кани на кафе, обяд, вечеря, коктейл. Благодарна съм му. Предпочитам да го поканя аз. Предпочитам да е много зает. Но да не спира, да не спира да пише простичките си думи. Така се събуждам с усмивка, несънувала гадни небивалици. Дори виждам как се прокрадва слънцето между листата на тополата срещу прозореца ми. После ме питат защо изглеждам добре.
0 Коментара