Флиртувам само със слънцето. Позволявам му да прави каквото си иска с мен. Като неизчерпаем любовник е. Добре де – като страстна кубинска музика, която звучи във вените ми…
.jpg)
“Тенорексията (манията за постоянен тен) взема застрашителни размери сред тийнейджърките”, предупреждава д-р Майкъл Холик от Бостънския университет. Младите момичета превръщат в смисъл на живота си постоянния загар и използват всяка свободна минута да бъдат или на плажа, или в солариума. Известно е, че и слънцето, и соларната лампа предизвикват стареене на кожата и образуване на кожен рак…
Не го свърта вече и ми чете статийки с подобни умозаключения, за да ме накара да се надигна най-сетне от пясъка. Не го чувам, не го виждам, не му ща коктейлчето, което се опитва да ми пробута, за да се поразхладя. Смешно ми става, когато хвърлям око към притесненото му зачервено лице. Сигурна съм, че ще хукне за лекар в този миг, и демонстрирам, че още съм жива: “Запали ми една цигара, моля те (пестя излишни движения), не ми я поднасяй към устните, правиш ми сянка така. Намажи ме сега със зехтин. М-м-м, как привлича лъчите… какво си се надвесил над мен, разсейваш ги! Потърпи още малко, час-два поне. Знам, че от сутринта висим. Виж, задават се облаци, ужас, направи нещо, за бога!”
Бяло вино обичате ли?
Хубаво бяло вино в хубава кристална чаша, изящна, студена. Встрани – купа, пълна с апетитни огромни ягоди. Не ви се посяга към нея обаче, за да не си развалите вкуса от виното. Така и аз не се вълнувам от нищо друго освен от слънчевите лъчи. На плажа съм ненаситна, мога да лежа с часове: 20 минути по гръб, 20 – по корем, на всяко обръщане – мазане със зехтин, на всеки 2 – в морето. Много бързо гледам да изляза оттам, рогозката ми е като приказен/спасителен остров, аууу, как ме дрогира слънцето в мига, в който отново му предоставя тялото си. Не плащам такса за плажни чадъри, въобще бягам от курортистите, оскверняващи горещия пясък със сянката им. Не използвам и никакви защитни кремчета, лудост е, знам, но се ужасявам от всичко, което нарушава тоталната ми идилия със слънчевите лъчи.
Започнах през пролетта – посещавах солариум. Влизах във вълшебната кабинка с бикините, за да се наслаждавам на границата, която постепенно очертаваха. Разголих пъпче още през април, фуках се с финия си загар пред масата бледолики минувачки.
Така се самозабравих в старанието да заблестя с тена си,
че до началото на лятото бях затънала в невъобразими заеми заради тази си страст (все пак имам дете и съпруг, които си имат своите), че нямах пари нито за солариум, нито пък за басейн (а и трябваше да се пестят за море). Ама човек като има заради кого да прескочи оградата, го прави дори тя да е 3 метра, че и с бодли – просто си взех хавлийката, качих се на покрива на блока и му се отдадох (на слънцето) без никакви скрупули.
Затова и когато съм край морето, гледам да не губя никакво време в бири, цаца, брътвежи, карти, табла и шах. Флиртувам само със слънцето, позволявам му да прави каквото си иска с мен. Като неизчерпаем любовник е. Добре де – като страстна кубинска музика, която звучи във вените ми…
След залеза съм пред огледалото. Всеки път се наслаждавам на тена си като на нова бутикова рокля, за която много треперя да не избледнее (нищо, че става все по-наситена). По-слаба съм някак си, по-стройна, няма ги досадните петънца по тялото и лицето.
Ццветът на кожата ми напомня този на кафе с малко мляко и много мед, м-м-м, чак ми се иска да я опитам, честно – пускам езиче по рамото си.
Да, някаква автосексуалност има в тази зависимост
Разбрах, че амбицията ми да се сдобия с тен е почти болестно състояние, още миналото лято. Тогава, лежейки под слънцето, съседката ми по рогозка заглуши писъците на децата и чайките, взети заедно, с един свой. По гърба и корема ми лъщяха огромни мехури, пълни с вода, които, след като се пропукаха, пресякоха апетитната шоколадова глазура по тялото ми. Никак не се замислих за здравето си. Веднага стъкнах стайлинга си за вечерта – потник с подходяща кройка ще скрие недостатъците на тена ми, а пола с още по-подходяща кройка ще подчертае неустоимите ми бронзови крака…
Не си мислете, че на другия ден отново не се предложих на слънцето. Това й е страшното на всяка страст – че безразсъдно се жертваш заради нея. Но както казват кубинците: La medida del amor is amar sin medida (Мярката на любовта е да обичаш без мярка).
0 Коментара