Не знам колко дни остават до Коледа. Кога идва и кога си отива, повярвайте, е въпрос на усещане, на вкус дори. Въпреки това, сега е най-подходящото време за тези няколко приказки, защото небето е ниско, слънцето лъжовно, преяждането и червеният целофан – легални, а любовта… Започвам.
Всяка година, по цяла година,
имам една несъстояла се утре вечер,
едно неизпълнено желание и една неизпечена баница, слава Богу! Имам една неделя, благословена да не порасне никога в понеделник. Имам сърдечен порок за чудо и приказ – не помня рани и не забравям нищо друго. Имам съвсем обикновена способност – всяка нощ, в която вали, докато пътувам, от четири капки дъжд и четири насрещни фара мога да направя любовна история, а това, за радост, вбесява скептиците. Но въпреки всичко чакам декември, в който Коледа ще съвпадне с Неделя, с моята. Календарът твърди, че ще е скоро. И лъскави сини обувки. Имам. А дотогава, слушай…
Зима е, дълбока зима в карнобатските села, мене не ме е страх. Нито от снега, нито от копанарите, защото малко приличам на тях, докато шляпам през двора с жълти чехли и два шала. Един руски на пембени рози и един бял, пухкав, плетен, бял, като белия шал на жената с белия шал… Вали на парцали и мирише на въглища. Mокро куче, смола и печено. Сарми, чам и джумерки. Чувам как пукат люти чушлета, как гасне сода в млякото, чувам себе си, но няма да се изслушам. Варя вино и пека лешници на бялата печка под навеса – самата любов на дърва. Всички баби имат такава, ако не днес, то в спомените си… А всеки има по дете и баба отвътре. Детето в мен е малък мухльо, но бабичката си я бива, цялата е „Сваровски“. Умира за бели печки и мънички долапи, затворени с мънички вратички, украсени със зелено стъкло. По карнобатско са познати като долапите за гости – дванадесет прашни чаши със златен кант, кутия изфирясали бонбони и още по-изфирясала лимонада. Живот ли е… Вино с мед, канела, карамфил и портокали в тъмносин чайник, и лешници в брашно, които търкалям с ръка по чугунената плоча, и докато го правя, разбира се, много боли. Студено е,
когато издишам, виждам душата си
Излиза, качва се до небето, после се връща при бялата печка и там не се топи, а се пали, за да се превърне в пепел, която вдишвам, за да си я върна. Сложен физичен процес, напомня дисперсия, но може и да няма общо. Като преядеш със сладко, става същото. Това и е хубавото на зимата – можеш да пиеш греяно вино и душата ти да излезе. Съвсем наистина.
Зима е, дълбока зима в родопските махали. Мене не ме е страх, нито от снега, нито от забравата. Коларския път дето стига най-горе е запречен от бусчето, с което… забравих му името, разнася провизии. Все така спира, на моста в Долно, за да им е удобно на три баби и оня дядо, когото
ако го нарисуват, ще стане лице на Ужаса
Излизам, все едно отдавам чест, докато те купуват хляб в пакети, който нито дъха на хляб, нито кората му хрупа, ама им е все тая.. Студено е, виждам как душата ми излиза, но знам, че тук хукне ли, няма да се върне, затова пуша. Забравата ще те смаже, ще те стъпче, ще те сгъне на три, ще те удуши и ще те забрави, ако дори за миг позволиш на душата си да се покаже, докато тя танцува. Затова маскирам. В един момент от живота си осъзнаваш, че вече си достатъчно голям, за да плачеш на филми, само ако искаш. Дядото вечно ходи с дисаги, мръсни като всичките му дрехи, двойно по-големи от гърба му, които пълни с хляб. Когато се навежда, за да ги вдигне, поемам дълбоко въздух и кривя физиономията си, все едно мене ме боли, ама не ме боли. Не хуквам, не ги нося вместо него, да не би да го обидя и защото не съм чак толкова добра. Той е от малкото местни, дето вече не поздравяват, не го интересува чийо си. Очите му са с неопределен цвят и неопределена посока. Имал бил един син – луд, болен, живеят малко след моста. Ако някой понечи да нарисува къщата им, ще я кръстят дом на Ужаса. И на болния му син. Щом бусчето потегли, забравям всичко (те така или иначе не знаят, че друг свят има и слава Богу) и тръгвам подире му, горе поне не гледам право в Ужаса, и имам време да се настроя на „така е по тия места“. Затова, нарисуват ли широчкото при моста в Долно, дори само да го скицират, ще разберете къде се ражда всичката Забрава на Земята. С голямо З, като Залез, като Замръз. Тръгвам си в неделя надвечер, без да мога никому да обясня, как тая всичката тъга, събрана в родопските махали и падналите им къщи, ражда любов. Как става така, че очите ти остават тук и повече
не можеш да забравиш родното място на Забравата
Палила съм почти последната камина по тия земи, една такава бяла мисъл, избелва дузина черни. Това й е хубавото на зимата, когато сняг покрие болката стихва. Като от студен компрес.
Зима е, по бургаски в ла мажор. Сняг няма и мене няма от какво да ме е страх. „Не е измислица морето и щастието съществува“. Но все пак, мнозинството на централния площад е с шапка. Страхувам се от лоши прически, ето. Свети, всичко, всички, лицата на хората са някак по-хубави, като снимки, подчертани с филтър. Гледам нагоре, все вярвам, че в моментите на щастие самият Господ ни снима, умихвам се. Не познавам никого, никой не ме познава или познавам всички, всички са ме виждали, кадри на бързи обороти, много бързи, не съм сама. Или съм. Няма да се изслушам. Дори ухае бързо, на бързо хранене, бързи градски линии и мънички, бързи за изчезване сандвичи с печена сьомга и спанак. Градско е, най-доброто градско за изживяване и аз съм цялата град. С грим, с парфюм, с хубави дрехи, с ботуши, които ритат копанарката в мен, да мълчи пущината, още поне час. Кармина Бурана – O Fortuna, елхата – двадесет и пет хиляди електрически звездички, витрините продават щастие. С намаление. Цяла Виена би могла да седне и пасти да яде за здравето на Бургас – Моето Момче. Момче високо, на средна възраст и извънредна хубост, говорещо италиански, поне в италианската махала, и всички други езици. Порочно, с тия комини наоколо, широко скроено, като море широко, момче със стил. Зимен, лишен от шаренията на лятото, продавачите на царевица и изпържени до малиново чуждоземки… Аз съм ревнива. Останал е само по кашмир, бяла риза и няколко капки уиски за сгряване. И бадемово лате от мъничкото магазинче, онова на моята улица – огромна пяна и хрупкави ядки. Тук, колкото и да е студено, не виждам душата си или поне не мисля за нея, няма нужда, нямам за издишане. Има неписани правила за подобни неща – искаш ли някъде/някому да занесеш обърнат сладкиш с праскови, например, някъде трябва да го изпечеш. Та, така е с душата и Бургас, от тук я вдишвам. Ще си помисли човек, че друг апетит, освен за паламуд нямам, че съм глуха за друго, освен за „Бургаски вечери“, а не е така, съвсем не е. Най-хубавото на градската зима, в град произволен, е точно това – винаги ще се намери кой да ти настърже шоколад и друг,
който да увеличи „Last Christmas“ до дупка
За да си обещаеш, че тази Коледа последно ходиш с тежест в пазвата! Защото миналата, може да си подарил сърцето си на продавачите на надежда, но следващата ще е различна, ще го дадеш на първия срещнат продавач на печени кестени, на печени кюфтенца, на каквото и да е, само да е вече готово за консумация! И.., за да се направиш, че много ти е писнало. От тази песен. Всички разправят така. Дори за Коледа.
Всяка година, по цяла година, имам една несъстояла се утре вечер и едно неизпълнено желание, както всеки друг по света. Имам неделя, благословена да не порасне никога в понеделник. Имам сърдечни и всякакви други пороци, една неизпечена баница, един необърнат сладкиш, една изгоряла тава с бисквити. Имам бяла печка и коларски път, павилион за кафе, солена вода и рани от мидени черупки. Имам път, захванат по тъмно, през планини и равнини, малки села, забравени махали, градски кръстовища и квартални пресечки. Пътувам, но видя ли падаща звезда, пожелавам си да се върна. Както правят милиони други хора по света, както правиш ти. И лъскави сини обувки имам, и една молба – да не забравям как се разказват приказки. А всеки път, щом затворя очи, точно преди да заспя, виждам: в стаята има камина, аз имам бяла мъжка риза и дъбов паркет, по който танцувам и подскачам празнично, часът е малко след осем, светът е малко по-хубав, датата – двадесет и пети, денят – Неделя и най-вече – Коледа.
0 Коментара